– А ти обичаш ли череши?…

 

 

– Забелязваш ли, че напоследък с теб постоянно се караме и спорим за нещо? Почти през цялото време. Ужасно е. Обичам те, но явно вече не можем да бъдем заедно…
– А ти обичаш ли череши?
– ?!?… Да, много.
– А изплюваш ли костилките, когато ги ядеш?
– Разбира се.

– Не е ли същото и в живота и любовта? Защо да се отказваме, вместо да се научим да отстраняваме костилките и същевременно да обичаме череши?!…

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

6 Comments on – А ти обичаш ли череши?…

  1. Аз например не обичам диня заради семките. Толкова са много, че поради тях с удоволствие се лишавам от вкуса на диня. Просто не е моя плод. Но никой не знае дали щеше да е така ако нямаше семки.:)

    • Едно е да се откажеш от обичан плод, само заради костилката, семките. Друго е да не харесваш самия плод и семките да са допълващ фактор в полза на отказа.

      Не помня да ми се е случвало да „разлюбя“ плод заради семките 🙂 Да откажа да го ям в момента по друга причина, да отложа или да намеря „по-мързелив“ начин – може.

      Замислих се, благодарение на твоята гледна точка – каква ли е мотивацията, която стои зад отказ „има много семки – не е моя плод“? Защото има и сортове диня без семки…

      Апропо, виж на каква статия за полезността на динените семки попаднах случайно: http://gotvach.bg/saveti/%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D1%8F-%D1%81%D0%B5%D0%BC%D0%BA%D0%B8-%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0

  2. Замислих се малко носталгично (провокирано, но не съвсем свързано с темата за семките), че вече сме преситени от … неща. Стигнали сме до там, че имаме толкова много възможности за избор, че чак спираме да ги виждаме понякога. Например заставам пред щанд с шоколади. Поне 30 вида. И естествено не разглеждам всичко подробно (все бързам за нещо друго/ за някъде). Погледа ми пробягва, търсейки познатото. Не толкова защото не искам да опитам нещо различно, а защото ми е по-удобно.
    Усещам как се поддавам на тази инерция и не винаги избирам това, което най-много искам. Заради спестеното усилие. Да става по-бързо, по-лесно, по-удобно. В тази надпревара между производителите, някъде в миналото оставихме филията с лютеница, джанките (изпопадали са сливи пред блока, а някога ги обирахме още полу-узрели) и какво ли още?

    • … и младите орехи, още бели отвътре. Ако не можехме да се качим на дървото, ги брулехме отдолу с пръчки и камъни. Трудна работа и с „играчка плачка“. А после преживяването се познаваше по цвета на ръцете ни… Има ги дърветата и сега и деца има – нямаме спирачки 😉

      А аз ям грозде и се замислих, че костилките и семките са …семена, семена 🙂

  3. Ах, че хубаво! Спомних си, че през целия си съзнателен живот това, което обичам и харесвам, само ме е водило, създавало среда, подпомагало и мотивирало да видя невидимото в това, което не ме привлича, а може би дразни. Винаги се е оказвало съкровише! Не съм спирала да обичам слънцето само защото може да ти изгори кожата. Научавам се да му се радвам от безопасната дистанция или да го приближавам с информираност и познание, което не ме прави откъсната. 🙂

    • Аха!:) Благодаря ти, че сподели свой опит по пътя, в твоя уникален стил.
      И как хубаво стои тук и това черешово разказче, публикувано наскоро от теб във фейсбук, нали?!:

      „Вместо „обеца на ухото“ 🙂

      Казвала ли съм ви, че имам много гласове в главата си – цял мажоретен състав сме. Но с всеки миг и нова ситуация, все повече успяваме да влезем в един ритъм, да станем едно и да си държа аз парад мажора. Разказвам последна случка: Рядко пазарувам плодове и зеленчуци от улицата, но този път нещо ме накара и се спрях при една жена на тротоара. Накупих череши, коментирахме, че са последните за сезона. Взех краставици, розови домати, предложи ми и пъпеш, но отказах, казвайки, че ще остане за другия път, че доста се натоварих, а бях пеш. Междувременно, жената си каза: „То, жените все мъкнат.“ Без да се съгласявам и припявам и също така, без да споря, само отвърнах: „Майка ми някога казваше, че на жената ръцете са от ластик.“…..Така, направи ми тя сметката – 8,80 лв. Давам 20лв. и тя връща – 20 ст. до 9 и левче до 10лв. Прибирам монетите и затварям портмонето. Дава ми тя пазара и ме изпраща с думите, че ще запомни приказката на майка ми-много й харесала. Тръгнах си и пътьом, след има няма 5 мин. ми прищраква, че трябваше още 10 лв. да получа. Тръгвам да се връщам, а по пътя мажоретния състав не спира да трополи в главата ми – Ама, парад на мислите! „Тя нарочно ли го направи? Ама и аз каква съм разсеяна или по-скоро уморена! Сега какво да й кажа? Ако се направи на ударена, как да й докажа? Ако се дръпне, мога да я погледна право в очите и да й кажа, че това не е добро и ще си направи лоша карма. А може и да я сплаша като й кажа, че тогава по-друг начин ще си получа моето…….Много интересно – наблюдавах мисъл след мисъл. Все пак, това са все варианти на живота ми, а ние във всеки нов миг избираме кой сме и как живеем. Понаблюдавах, ама нищо не ме докосна и знаех дори, че не са мои мисли, а ревю на разни светове и наученото от тях. Стигайки там, не усещах нито обвинение, нито гняв, нито вина, нито страх….приближавайки, дори ме усмихна картинката, в която тя погали по главата едно от момченцата до нея. Приближих я и само казах: “ Здравейте! Знаете ли защо се връщам?“ В очите и за миг имаше колебание, което се изрази в мълчание. Помня, че бях прозрачна и само наблюдавах. В следващия миг тя се втурна да ми казва, как разбрала, отделила парите, казала си: „Дано тази жена се върне“……Така, де….ще ми връща 10-те лв., ама ги няма. Ходи търси, разваля..накрая, ама ми се извинява….аз пак не усещам обвинение, даже казах:Ама, нищо, де…и аз съм разсеяна и уморена….сега нали, всичко е точно….А, тя..дава ми парите и аха, хваща ми ръката и все едно благодари……Защо споделям това ли? Заради радостта от чистотата в общуването. Чисто вътре, чисто вън……и защото работи и ми харесва да живея така. За мен няма значение нито едно предположение какво тази жена е правела или искала, или каквото и да е…..важно е, че в общуването с мен тя влезе и общува наистина с мен – чисто. Благодаря за отбивката от пътя и по-точно „за пътя“!“ – Калина Стефанова

Вашият отговор на Катина Клявкова Отказ

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*