Защо е здравословно да говорим без да одумваме и да зацикляме?

Темата за изговарянето на тежките емоции и ситуации е много актуална.

Защото все повече хора си дават сметка, че е пряко свързана с личното ни здраве, здравите ни взаимоотношения и успешна реализация. 

Какво мислите за границите в споделянето по болезнени за Вас теми?

Хрумвало ли Ви е например, че, ако не им обръщате внимание, те ще се оправят от самосебе си и ще отшумят? Или пък по-скоро търсите начини да ги огледате и да сте начисто?

Предпочитате ли да направите това с приятел или за Вас е по-добре с неутрален професионалист? Или и двете?

Избягвате ли да говорите по тежащи въпроси, за да „не ги уголемявате с вниманието си“, докато същевременно постоянно ги „нищите“ в главата си?

Забелязвали ли сте склонност да ги обсъждате с едни и същи хора, по един и същи начин и така получавате едни и същи гледни точки?

Улавяли ли сте се, че в обсъждането сте склонни да: съдите, да се занимавате предимно с другия/другите, а не със себе си и с това, което зависи от вас, с изхода, който ви кара да се чувствате наистина добре?

Къде е мярата в това деликатно споделяне, според вас?

Така, че да е градивно, да е уважително, пречистващо, олекотяващо и отварящо нови хоризонти…

Тя, мярата винаги е фина и динамична. И има срещи като медиацията, които по мой скромен опит, я намират. Защото е важно

  • как поглеждаш към ситуацията,
  • дали си в състояние и в среда, в които можеш да си честен докрай, спокойно и
  • кога е аха-моментът, в който да пренастроиш и разшириш поглед.
  • И това да се случи заедно, в синхрон.

Има, разбира се и различни гледни точки за тази мяра. Затова в тази статия ще събера някои от тях, в случай, че могат да са от полза при самопроверката ни:

 

„С многократното преразказване на едно и също събитие, ние намагнетизираме едно минало събитие и го превръщаме в самостойна централа на негативно излъчване. Вместо да изтече като вода в реката, за да дойде нова и свежа енергия, ние се застояваме при някой завой, циклим и „тинясваме“. Да се вслушаме и да щракнем ключето поне един-два пъти днес, малко повечко утре и така, докато стане наша втора природа! “ – Милена

 

 

„…“

Следва продължение…

Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Бъдете първия коментирал

Оставете коментар

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*