Загубата е промяна, понякога – голяма. Когато е загуба на близко същество тя може да бъде мъчително преживяване. Става още по-трудно, ако се наложи заедно с нея да преминем и през изпитание или криза във взаимоотношенията си в личен план и на работното място. Понякога обаче, това е начинът на Живота да ни подтикне и преведе на следващо ниво, за да живеем още по-пълноценно. Важното е да погледнем към случващото се по правилния – а именно градивния – начин.
Заявка
Жена, загубила наскоро двамата си родители се намираше в изострена криза със съпруга си. Бяха стигнали до крайности. Обади ми се с молба за еднократна консултация, защото си даваше сметка, че първо е в лична криза, а към нея се добавяше и семейната с партньора ѝ. След разговора ни тя реши да покани съпруга си да се срещнат и поговорят по нов начин в медиация. Като родители на три деца, едното от които малолетно и със специални образователни потребности (СОП), те бяха едновременно в изтощение, в драма и в безизходица.
* Всеки случай, който споделям, е съобразен изцяло с принципа на поверителност, анонимност и със знанието и съгласието на участващите в него страни. Разказът цели единствено и само практическо запознаване с реалните ползи от медиацията и всяка прилика с конкретни лица и събития, е неволна. *
Заплитането
Във въртележката на ежедневието и ескалиращия стрес, и независимо от ясните физически симптоми на прегаряне, те дори не се бяха сетили за каквато и да е психологическа и комуникационна помощ. Просто търпяли и избухвали, трупали и избухвали…
Докато една вечер седнали около масата за вечеря и покрай „конското“ към сина за оценките му в училище, младежът споделил, че „напоследък единственото хубаво преживяване е имал в училище и то било една дискусия и участие в реална медиация„. Разказал им. И ги „ударил“ с точните думи, както само децата могат да удрят родителите си – че „изглеждат като серийни убийци“, „че се държат детински и не умеят да разговарят конструктивно, а дори не искат да се учат на това и не опитват, както трябва“. Предизвикал ги сериозно, така че майката се замислила и се разтърсила да провери. Попаднала не само на онлайн информация, но и на лични впечатления от техни приятели, които са преживели медиация с мен.
Ключът
За това как преминава една процедура съм разказала подробно в книгата „В храма на медиацията – как е на практика“ през случаи от практиката ми. А също и в този блог.
Оказа се, че жената е преживяла стоически няколко спонтанни аборта, катастрофа с приятели, в която двама умират на място и изнасилване в младежките си години. Тази тежест, оставаща неадресирана, неизцелена, да се оправи от-само-себе-си, я беше смазала до вътрешен разпад.
Оказа се, че и мъжът е загубил важен за него човек преди няколко години, но изобщо не е преживял загубата по никакъв начин – а я носи като вечно кървяща рана. Също така, той беше натрупал редица други загуби в живота с усещане за нарастваща безнадеждност и безсилие.
Оказа се, че се обичат един друг и подхвърляните помежду им заплахи за раздяла и развод са всъщност, бягство от същинските причини. А увеличилите се проблеми в работата и при двама им също са следствие от стреса у дома.
Развръзката
В медиацията и двамата си позволиха да скърбят. Пристъпиха плахо в това фино поле, първо с подходящи упражнения, които отпускат и постепенно хвърлят безопасен мост към освобождаването на емоциите, потребностите си, страховете, обвиненията, остарелите убеждения и от там – към нуждата от психично здраве. Така се отвориха за индивидуална работа с правилните психотерапевти. След това разшириха трансформацията си с лични фамилни констелации. А накрая – и заедно в обновяваща, опрощаваща, съгласуваща медиационна среща. Предимство на медацията е, че в нея има почетно място за всяка гледна точка и за всеки един подход, независимо колко са „различни“, „особени“ и „странни“. Така, с уважително сглобяване на всички части цялата картина се подрежда по естествен път, спокойно и без задръжки.
И двамата родители се отпуснаха да се разкрият пред децата си като уязвени, истински Човеци – със своите страхове и обич, неволя и радост, потребности и изкушения, чувственост и разумност, успехи и провали. По този начин те им показаха, че животът ни и чувствата ни в него са поток, който е нужно да бъде оставен да тече – със събирания и раздели, с радости и тъга, с време за празнуване и време за тъгуване, които бяха свързани помежду си, за да има баланс и растеж. Така самите деца можеха да се отпуснат да бъдат себе си докрай и да уважат другия да бъде себе си докрай. Въздъхването с това откритие носи покой.
Детето им със СОП, поради голямата си чувствителност беше като попивателна за тяхната неосвободена болка. Имаха огромни затруднения с него във всяко отношение – от чисто емоционално поведенчески до учене и социализация. Независимо от подкрепата на добри психолози и ресурсни учители, наличието на този постоянен стрес у дома несъзнателно саботираше усилията и нямаше как да има добри резултати. След правилно освобождаване на скръбта в родителите, това директно и веднага рефлектира с успокоение и изненадващо бързо развитие при детето. Но това е цяла друга история, за друг разказ.
Стигнаха и до идеята за целенасочена постоянна работа върху себе си – със здравословно хранене, йога и спорт, вдъхновяващо хоби, доброволчество, четене на книги за личностно и духовно развитие, с различни обучения и разширяване на приятелския кръг… и в момента например, продължават нататък чрез метода на регресията.
Заявиха ми, че чистите взаимоотношения – със себе си и с другите – им стават съзнателен приоритет. С моя подкрепа подредиха личните и семейните си приоритети в една обща картина (буквално) и направиха съвместен план за съдействие по изпълнението им през следващите 3, 6 месеца, а след това за година, три и пет.
Предложение за изводи
Една голяма промяна никога не идва сама. Скръбта, когато е естествена и осъзната, носи винаги дарове за нашето израстване.
~ „Висшият източник (или Божественото, ако предпочитате) ни дава това, което ни е необходимо и взема онова, което вече не ни е нужно. За да видим баланса и взаимосвързаността навсякъде.“ ~
На какво беше важно да им обърна внимание като медиатор с емоционална и психологическа култура?
5-те фази, които психолозите обособяват като необходими етапи на скърбене и, през които е добре скърбящият да премине, без да ги потиска или да бърза, са:
Отрицание – Това е първият защитен механизъм на психиката, която отхвърля новината за трагичното събитие и вие си казвате: „Не, това не се случва наистина”, „Не може да е вярно”, „Не е възможно”, „Това не се случва“, „Не искам това да е истина“… Известно време ще се борите с това, преди да приемете факта, че се е случило. Наистина.
Гняв – След като вече знаете, че животът ви е поднесъл това, вие се чувствате предадени и сте ядосани на всички, включително и на себе си, на Божественото, ще обвинявате себе си и другите, или дадените обстоятелства, несправедливия свят като цяло и ще се разсърдите колко нелеп е той, за да ви причинява това – точно на вас… точно така и точно сега.
Пазарене – Ще направите последни опити да промените действителността, която все още отказвате да приемете, като си мислите какво бихте могли да сторите, за да се „спазарите” с „онзи“, който ви е отнел най-скъпото. Ще обещаете да сте по-добри, по-духовни и ще разигравате варианти: „Само, ако можех…”, „Ако бях постъпил/а иначе…”, „Само да можеше да го/я върна…”, „Ще направя всичко, само да е отново с мен“… Скоро ще осъзнаете, че това е невъзможно и тогава идва следващият, може би най-труден и дълъг етап.
Депресия – Вече знаете, че нещата не са под вашия контрол и са се случили, независимо от желанията ви и сте безсилни да ги промените. Всичко ви се струва още по-безсмислено и ви е налегнала апатия и дните минават празни един след друг. Вярвате, че цял живот ще се чувствате така и нямате желание за нищо. Именно в този етап много хора (обикновено подтиквани от близките си) се обръщат към психотерапевт, за да не заседнат твърде дълго в депресията си.
Приемане – С или без чужда помощ, накрая все пак ще стигнете и до този последен етап на скърбене. След много обръщане навътре, прочетени книги, проведени разговори и интерес за живота отвъд (вероятно ще заключите, че такъв съществува), ще проумеете обективната истина, че този живот в това тяло приключва рано или късно и ще се опитате да продължите своя собствен. Все още ще страдате по загубата, но други неща ще излязат на преден план. Постепенно ще си върнете радостта от живота и усещането, че загубеният близък е до вас духом всеки миг. Ще осъзнаете, че тялото е превозно средство за душите ни и, когато умираме се освобождаваме само от него, за да получим следващо и да се срещаме отново, още по-добре. Също така може да усетите, че близкото ви същество е добре там, където е и, че отново ще се прегърнете някой ден. Нищо и никой не изчезва, само променя формата си. След това преживяване обикновено хората са по-зрели и по-ценящи живота и тайнството във Вселената.
И ето какво например може да направи скърбящият, когато това се случи:
Да си даде време. Това е много важно! Не се само-притискайте и си поискайте лично пространство за тъгуване. Дайте на хората около себе си откровен ориентир от какво точно имате нужда като слушате тялото си. Преди много години като влюбена тийнейджърка аз самата не разбирах нуждата от време за преживяване на болката, привързаността и скръбта и след това ми се случиха няколко силни преживявания, които ме научиха да уважавам това. Наскоро попаднах на едно много искрено споделяне от прекрасната Емилия Белчева,
https://
в което тя разказва за свое лично преживяване на загуба (спонтанен аборт) – може да Ви е полезно да чуете изповедта и изхода, който е намерила. Важно е да оставим тъгата да изтече, но също така и да използваме времето за скърбене, за да се изясним със себе си, да намерим спокойствието си и да продължим нататък. „Не забравяйте, че покойният Ви близък винаги ще бъде с Вас и би искал да вижда Вашата радост от живота, който ни е свещен дар.“
Да напише писмо до преминалото отвъд същество. Обърнете се към него поименно и директно към душата му. Излейте мислите и чувствата си без цензура. Кажете му всичко, което желаете да чуе сега или сте пропуснали да споделите с него досега. Включително и болката, тъгата, гнева, безсилието… Оставете мислите и спомените Ви да текат свободно и отбележете ценните за Вас моменти. Накрая му благодарете за всичко, което сте получили и споделили с него и Ви идва наум. Докато усетите пълно олекване. Изгорете писмото и колкото може по-скоро след това пуснете пепелта в течаща вода. Нека тече свободно в мир и любов!
Да продължи някое недовършено дело на любимия човек. Набележете си някои неща, които е искал да направи и е започнал приживе и ги довършете. Така ще се почувствате свързани с него и ще изпитате удовлетворение. Направете нещо ново. Помислете си какво отдавна сте искали да направите и се захванете с него, но не е задължително да е веднага – вие ще усетите момента. Но като цяло оставете място за нещо ново в живота си.
Да даде на други свои близки и приятели си възможност да му бъдат в подкрепа. Дори това да означава за него – да го олекотят от задължения и ангажименти и да му осигурят лично пространство. „Най-верните приятели няма да ви оставят и няма да им омръзне да ви слушат. Дори да не разбират, ще са наоколо. Освободете се от чувството за вина. Не се обвинявайте за минали неща, не се питайте дали сте можели да направите нещо повече, не търсете грешките си и не се съдете заради тях.“ Има множество психически техники, които помагат в това отношение. А подкрепата от психотерапевт може да е ключова и благодатна.
Да се погрижи за себе си. За да възстановите нивата на серотонина, които рязко падат при силен стрес, правете леки, приятни и любими неща – слушайте музика, гледайте приятни филми, яжте каквото обичате без прекаляване – изобщо всичко, което ви доставя добри емоции.
Да не се насилва да взима прибързани решения. Например раздяла, смяна на местоживеене, преместване в друго жилище, изхвърляне на общи вещи или каквато и да е коренна промяна. В моменти на сътресения и кризи е препоръчително да отложим всяка по-мащабна промяна за по-късно, когато ще мислим рационално, за да се случи по добър начин и да не съжаляваме след това.
Защо е важно да говорим с децата за смъртта?
В тази чудесна медиация участниците получиха редица добавени ползи. Една от тях беше безопасната възможност да говорят конструктивно и повдигащо с децата си по един от най-важните и стресови въпроси в живота – този за смъртта като врата. По тази тема горещо препоръчвам да прочетете изключително полезната и изчерпателна статия на чудесния психотерапевт и регресионист Стефи Божилова: Как да говорим с децата за смъртта?
За вдъхновение
„В деня, в който майка ми почина, написах в дневника си: „Огромно нещастие се случи в живота ми.” Страдах в продължение на повече от година след смъртта на майка си. Но една вечер, докато спях в колибата по време на отшелничеството ми в планинските райони на Виетнам сънувах майка си. Видях как седя с нея и разговаряхме. Изглеждаше млада и красива, косата й се спускаше върху раменете ѝ. Беше ми приятно да седя там и да си говоря с нея, сякаш никога не бе починала. Когато се събудих, беше около два сутринта почувствах много силно, че никога не съм губил майка си. Чувството, че майка ми все още е с мен, беше много ясно. Тогава разбрах, че идеята да съм загубила майка си е просто една идея. В този момент беше очевидно, че майка ми винаги е жива в мен. Отворих вратата и излязох навън. Целият хълм беше окъпан в лунна светлина. Това беше хълм, покрит с чаени растения, а моята колиба стоеше зад храма по средата на склона. Вървейки бавно под лунната светлина между редовете чайни растения, забелязах, че майка ми все още е с мен. Тя беше лунната светлина, и ме галеше, така както често е правила, много нежно, с много любов … беше прекрасно! Всеки път, когато краката ми докосваха земята, знаех, че майка ми е там с мен. Знаех, че това тяло не е мое, а живо продължение на майка ми и баща ми също на моите баба и дядо и прабаба и прадядо. На всичките ми предци. Тези стъпала, които аз видях като „моите“ крака, всъщност бяха „нашите“ крака. Заедно майка ми и аз оставяхме отпечатъци във влажната почва. От този момент нататък идеята, че съм загубила майка си, вече не съществуваше. Това, което трябваше да направя, беше да погледна дланта на ръката си, да усетя ветреца на лицето си или земята под краката си, за да си спомня, че майка ми е винаги с мен, на разположение по всяко време.“ – Тик Нят Хан, от книгата му “No death, no fear”
“Утре ще продължа да бъда. Ще е нужно да сте много внимателни, за да ме видите. Ще бъда цвете или листо. Ще бъда в тези форми и ще ви кажа „здравей“. Ако сте достатъчно внимателни, ще ме познаете и можете да ме поздравите. Ще бъда много щастлив.” – Тик Нят Хан 
Други полезни статии по темата:
Загубата като предизвикателство
Как да преодолеем загубата на близък
Родителска подкрепа за децата при загуба
Как да говорим с децата за раздялата?
target=“_blank“ rel=“noopener“>Техника за премахване на блокажите от премълчаване
Полезни книги:
„Пътят на душите“ – от Майкъл Нютън
„Книга за смъртта“- от Пернила Сталфелт
Следва продължение
* Всеки случай, който споделям, е съобразен изцяло с принципа на поверителност, анонимност и със знанието и съгласието на участващите в него страни. Разказът цели единствено и само практическо запознаване с реалните ползи от медиацията и всяка прилика с конкретни лица и събития, е неволна. *
Оставете коментар