Майка ми има, не само прекрасно чувство за живия живот и хумор, a и за себе си.
Питам я вчера дали има предпочитание към едното от две неща и тя ми отговаря: „- Ето към това, единодушно!“ 🙂
Зарадва ме как звънна думата: едино-душно.
Едино-душие. Вътре в нас. И чак след това помежду ни. И се сетих как социално отбелязваме, че дадено решение е взето с мнозинство или с единодушие. Дали си даваме сметка какво казваме? Дали го правим на всяка цена? Защото нито едно истинско И не е на всяка цена… Дали си даваме свободата да е, каквото е в единство с душите ни? Тази смела свобода.
Много ми харесва, че осъзнаваме и обръщаме внимание на това как децата са учители на родителите си. Само да не забравяме да се вслушваме и в другата посока.;)
На 7 години съм. Ставаме сутрин за училище, татко е оправил със златните си ръце нещо любимо „безнадеждно супено“, а тя е тръгнала преди нас и ни е оставила бележка: „Дечица, вижте, розата е цъфнала!“ мама ♥
Оставете коментар