Има един филм с Робърт Де Ниро, „Град край морето“, скромен, създаден по действителен случай. Хареса ми посланието накрая като простичка и непретенциозна истина за устройството на Живота. За движението на жизнената сила. Може да си изоставил, да си убил… и после можеш да направиш нов избор, с поемане на отговорността за стореното дотук. И този нов избор да те прочисти, да прочисти и пътя ти напред – не само за теб, но и за децата ти. Каквото и да сме направили и колкото и отдавна да е било, можем да се питаме дали живота или някой друг ще ни даде втори шанс, а можем и да осъзнаем, че с всеки дъх си го даваме или отнемаме сами.
Напомни ми за една медиация между кръвен баща и двойка осиновители на 6 годишно момченце. Рожденната майка беше починала месеци след раждането от свръхдоза наркотици, която си поделили с бащата, но той по чудо оцелял. След излизането си от затвора той искаше да вижда сина си от време на време, а новите родители се опасяваха, че може да му повлияе негативно. Бащата беше от говорещите сладкодумно, с чести и забавни препратки между ситуации от ежедневието и такива от филми, възкликвайки: „Абе, един и същи филм“ или „И аз съм в този филм“… В ума ми още звучат думите му, изречени в сюблимния момент на откровение: “ Вижте, …
… знам, че направих много грешки. И знам, че аз се отказах от сина си. Дошъл съм, не, за да създавам проблеми. А да си поема отговорност. И да се опитам някой ден да се извиня. Дори и да нямам нов шанс, аз имам нужда да си дам шанс и да постъпя добре този път. Разбирате ли?!…“
Вие разбирате ли го? Те се споразумяха да вижда сина си при полезен за всички им режим.
А аз… ето това обичам – когато човек си даде нов шанс да постъпи както наистина иска в този момент, независимо какво е било дотук и какво ще стане от тук нататък. Ей, така, за да му олекне на душата. И, когато два такива избора се срещнат… и съгласието се оказва там.
Оставете коментар