Върви по полянка усмихнато малко момиченце.
Върви малкият човек като наследник на царски род, разхождащ се из владенията си. Наблюдава и изследва живота – буболечките, птичките, опитва на вкус цветенцата, тревичките и плодовете, удивлява се на убождането от трънчетата, мириса на смола и жуженето на пчеличките. Нищо не го заплашва. Среща вълчица, подушват се взаимно, докосва с малките си ръчички звяра по гърба, подръпва козината му и го потупва по муцуната. В отговор вълчицата близва крачето на детето и, ако в изблика на желанията им има покана за игра, могат да останат още малко заедно…
А в същото време друго момиченце на същата възраст е в затворено, „подсигурено“ и „обезопасено“ пространство. Ограничено като зверче от, макар и красивите, но все пак стени на детската кошарка. И грижовните родители му купуват пластмасови играчки, които то пробва на вкус и плаче, ако му отнемат.
Много малки момиченца и момченца в нашия свят растат като зверчета в клетки, нали?! А ние искаме да станат мъдри, свободни и смело „себе си“…
Могат ли изобщо тези същества да си представят свободата – не е ли тя първо свободна мисъл, възможност за движение и избор с понасяне на последствия, за откривателство в контакт и живо усещане за взаимосвързаната Вселена?…
За нея, като пораснат ще учат в училище. Ще получат „известна“ информация за великия свят на живата природа, социалните отношения и правилата на човешкото съжителство. Ще научат. Но ще могат ли да го почувстват лично?
Усещанията, които човек получава от първа ръка, във взаимодействие с природната среда и то, без усилие и напрежение, чрез искрено общуване и игра – надали могат да бъдат заменени от училищни уроци и университетски лекции…
Всичко това е клише, нали?! 😉
А как виждаме порасналият си живот, през погледа на детето в нас?
Ходим „сред природата“. И какво правим (заедно) с нея? При рода си ли сме…
А, „комуникирайки“ помежду си? – „справяме се“ със страстите и със споровете като използваме все по-майсторски популярните форми/ механизми. Но дали те са достатъчни, за да задоволим наистина нуждите си? Естествената нужда от автентично общуване, от откровен разговор, от освобождаваща развръзка. Дали?
Имаме проблем – караме се, разделяме се, заменяме човека и мястото с друг/о и понякога отиваме на съд, за да уредим сметките от миналото, така че да спечелим или поне да не сме на загуба.
Мислим и „нищим“ проблемите само в главите си или встрани от реалното взаимоотношение.
Прилагаме измисленото предимно в среда, в която не се държим естествено, творчески – често прекалено стерилна, стресова, подправена и ограничена от формата, която сме си наложили да следваме. Или стоим вцепенени, отричайки познатата форма понеже е „клише, което вече не работи“. Несъзнавайки, че страшно е не самото клише, а „успиването“ в него, ударението на това да е „само“ то. И понеже „не знаем как“ да намерим изход – „значи не съществува адекватна форма“ и развръзката „не е сега“… Живеем в два самозасебни, безконтактни свята. Единият – в главата ни и друг отвън – в който се презентираме, режисираме, който „търпи манипулациите ни“ и „отвръща на удара“.
В срещите помежду си – дали се срещаме наистина?
Не е ли по-добре да насрочим целенасочен градивен разговор, в подходяща неутрална среда?
– Защо се карат хората?
– Карат се, защото не се чуват.
– Защо не се чуват?
– Защото са заети с това да се надвикват.
А! и не слизат от въртележката –
въпреки, че им се вие свят и им е лошо…
– А защо не слизат от въртележката?
– … Може би, сами не се сещат, че може.
Защо ли не опитват?! (малката Катина, 9г.)
Очевидно за децата най-естественият начин на преминаване през конфликти и кризи в комуникацията е любознателният разговор с изслушване – в уютна атмосфера.
Надали ще намерим дете, за което разрешаването на спор е борба за надмощие, скрита под етикет: „това си е наша интимна работа“ или изнесена извън реалното взаимодействие – чрез мисли, предположения и стратегии, проверени частично, уж сигурни, уж печеливши, зациклили на въртележката, обременени с предразсъдъци и изкривени от стрес…
Казано е: „В началото бе словото“ – dia logos (чрез словото).
Ще го използваме ли съзнателно?!
Популярните процедури и подходи от типа на „детската кошара“ (основани на власт и подчинение, преимущества и манипулация) работят в определени случаи, временно и частично…
Целта на Медиацията като процедура, използваща съзнателният диалог е честно, взаимно-справедливо, трайно и цялостно уреждане на отношенията.
А аз ви предлагам да направим това На Чай с Мед и Лимон.
Оставете коментар