– Градината е чудесна, дори и в това време на годината.
– Да, единствено тя ми доставя искрена наслада. Толкова по-безобидна е от хората, не мислиш ли?!…
– Да, ‘безобидна’ е добре избрана дума.
– И по-щедра.
– Не и в дългосрочен план.
:~) (~:
Поглеждат се с очи-сълзици и допиваме мълчаливо чая си. В мира на есента.
Диалог между съпругата на починал мъж и възрастната му майка, след края на успешна медиация, в прекрасната градина със значение на национален парк, за която са спорили и са се съдили с години, досега.
Благ♡даря!
„Без_обидна“ … как иначе?! Каква обида би могло да има в природа, когато тя е тук за нас?
Да ни храни (телата и душите), да я съзерцаваме. Дори не е нужно да се грижим за нея. Така е „организирана“, че всичко си върви само. Достатъчно е да не пречим!
Проблемите започват, когато решим, че знаем по-добре и почнем да поправяме съвършеното.
Така и с хората. Ако ги приемаме, опознаваме, наблюдаваме (понякога дори съзерцаваме), общуваме с уважение и не се заемаме да ги правим по-… каквото и да е (а като не ни съдействат се разочароваме и обиждаме), дали тогава няма да живеем по-добре? Дали няма да открием онази хармония, за която уж всички знаем, а цял живот търсим?
Пък работа има за вършене, има какво да се прави, но то май е вътре в нас!?
Както в природата всичко следва своя път и разгръща своя потенциал, във вълшебно взаимодействие, без да се занимава дали другото (дърво, животно) се държи правилно. А и как би могла брезата да съди дали розата правилно цъфти? И обратното.