Верижна реакция?

Веднъж… в един от дългите полети,

до мен седна колоритна бизнес дама. Още с настаняването си разбра с какво се занимавам и сподели как постоянно e дискриминирана на работното си място като жена и това й носи най-голям стрес. В същият момент на пътеката до нея заседна, един дружелюбен, извънгабаритен мъж. Тя запуши носа си, казвайки високо: “ – не стига, че е дебел, но и без да го поглеждам е ясно, че е индиец“.

Малко по-късно по време на полета станах за разходка и допълнителна чаша чай  от стюардите и в отсечката с тоалетните се натъкнах на същия този мъж, индиецът. Той отвърна на усмивката ми с напрегната и жална физиономия – имаше си естествени причини човекът. Заговорихме се и след един доста протяжен момент вратите на двете тоалетни се отвориха рязко, а от тях излязоха мъж и жена… с четири деца. Дочакалият нетърпеливо се втурна вътре и след миг направи крачка назад с погнусена физиономия: “ – китайци, скоро изобщо няма да можем да дишаме от тях.“ После…

Да продължавам ли? Това се случва. Независимо дали се разгаря във видим конфликт или не. И е смешно, детинско, когато е погледнато отстрани, от друг ъгъл. Това несъзнателно „дискриминирай нататък“.

Днес две момиченца от БЧК ме спряха на улицата с покана да напиша послание за Деня без дискриминация. На въпроса ми дали те са преживявали такава и какво мислят за това, едното отговори: “ – Не можем да обобщаваме, че някой е по-малко от друг, защото не опира до дадена група, раса, цвят на кожата, религия, а до човек!“. Съгласни ли сте?

Oбаче в „опира до човек“ аз чувам: този човек съм Аз – важно ми е как Аз постъпвам.

И чуденката ми е: Наблюдаваме ли се достатъчно, за да знаем как постъпваме? Наблюдаваме ли самите себе си, вместо какво „другите ни причиняват“? И чак след това – какво предаваме нататък?