„СтереоТипна двойка ли? – не и нашата!“…

Познавате ли една щастлива двойка? А две, три, пет?

Изумително е колко трудно се сещаме за повече от две и колко лесно се замисляме „ама в какъв смисъл щастлива?“… 😉

Има толкова щастливи единици (дали?- но това е друга тема).

На даден етап от живота масовата култура ни кара да се запитаме дали двойката не е по-скоро: „химера“, „отживял и заробващ норматив, но необходим за социалния ни имидж“, „чудо за три дни, с трайност колкото влюбването“, може би „благородна форма на мазохизъм с висша цел възпроизводство“… Защото виждаме прекрасни хора, опитващи се да живеят „не-сами“, по двама, с надеждата да оцелеят, да се умножат и да намерят Щастие, което им се изплъзва във всеки неконтролируем, нажежен момент. А „между мъжете и жените досега, никога не е съществувала истинска близост…“ (Джан Бауер).

Но пък на всички ни е близка и позната Раздялата.

Раздялата с това, което не ни удовлетворява тук и сега.

Да… и кое точно е то?!

Една идея: предразсъдъците, които ограничават свободния ни избор, мисъл и поглед.

Още в зората на Новата епоха, когато се осмелихме да поставим под въпрос строго определените от патриархалното общество роли – да се запитаме откровено и самостоятелно що е майка, баща, дете, жена, мъж, хетеросексуалност, хомосексуалност – стана ясно, че промяната няма как да дойде без сблъсък. И то такъв, който да се отрази най-силно на интимно-емоционалните отношения между мъжа и жената. Устремът и решението ни да се разделим с овехтелите и безполезни наложени модели, които предопределят вместо нас живота ни (стереотипите) предлага „опасна възможност“ за развитие (от кит. дума за „криза“). И ние можем да се възползваме от възможността, за да изградим отношения на истинска близост между мъжкото и женското. Но е нужно и да стоим нащрек за опасността да зациклим в своята самодостатъчност и в междуполови дрязги – заради дрязги вътре в самите себе си, заради повърхностен и предубеден поглед и заради неравнопоставящи подходи, които инертно използваме.

Аз подкрепям тръгналите по този разумен път със своя ентусиазъм и увереност, че именно сега създаваме качествено нови взаимоотношения – на свободен избор и съзнателна споделеност. И няма как да е лесно, защото, за да разгради някои сплави и създаде нови молекули, природата се нуждае от кипене. Затова казвам и аз: щастието на двойката е в нейната Жизнеспособност. В чистата нагласа и на двамата партньори „да използват всички състояния и ситуации като горивен материал в лабораторията на живота“ (Петър Дънов).

И, тъй като тепърва имам намерение да споделям тук свои мисли и наблюдения по темата, ми се иска да започна с един стандартен пример – на Ги Корно за мисловните модели в стереотипна двойка:

„Тя смята, че е готова, и търси мъж, способен да се обвърже. Иска да получи от Него онова, което татко й не е могъл да й даде. Но тежестта на това несъзнателно очакване я плаши.

Той пък няма представа какво е това истинска близост – било с друг, било със самия себе си. Той познава силата, властта, славата, машинарията, идеите. Колкото до чувствата, това е друго нещо. Всичко е под контрол там. Понякога му липсва основната съставка на любовната рецепта, съставка, която Тя претендира, че притежава. От което Той се чувства като слабак и глупак в емоционалната област. Той се чувства виновен, че не е отговорил на мечтата, която Тя иска да осъществи от толкова отдавна и, в която Той просто не се вписва.

Тя е нещастна, че не успява да го направи щастлив, въпреки усилията си да го превърне в мечтания принц от приказките. А е толкова добър, умен, силен и мъжествен.

Той се усеща манипулиран, вързан, притискан да бъде онова, което не е. Същото е усещал и с майка си. И тя е искала да направи от него своя малък принц. Същата мечта, същото въздействие, което Тя упражнява върху него, без дори да го осъзнава.

Тя не си дава сметка за тежестта на мечтата си. И за бездънната си нараненост, която звучи като обвинение.

Той не си дава сметка за тежестта на изискванията си. Не си дава сметка до каква степен я пренебрегва. Не си дава сметка, че така я манипулира, кара я да извървява целия дълъг път към него, защото това е неговият начин да я накара да заплати за мечтата си.

И точно така цялата работа може да бъде погледната като съвършено непоносима… Тя, като чака и го следва. Той, като мълчи и бяга от нея.

(И дори, ако по някакъв свръх-късмет Тя или Той са срещнали сродната си душа, може изобщо да не се доверят на тихия глас на сърцето си и да не я разпознаят, защото „не знаят как“ да скочат в непознатото.)

Всеки един от жестовете им издава онова, което очакват от другия, но и двамата остават разочаровани. Въпреки това продължават – заради играта, за да си върнат или докато дойде нещо друго или, за да видят докъде ще стигне другият в убийството на мечтата. Продължават от безсилие. Когато им омръзне да се водят за носа, когато достатъчно се стъпчат един друг, ще се разделят отвратени. Тя ще каже, че пак са я измамили. Той – че още веднъж е паднал в капана и, че няма такова нещо като чиста и трайна любов. И двамата ще страдат, че не е потръгнало („значи не е истинско”).

Истински валс на въздишките, чиито правила са установени от векове…

Как да ги променим?! Като преминем през КРИЗАТА.”

А кризата е безпрецедентна и ни предлага нечувана възможност за напредък 😉

Опитвали ли сте чрез Среща в съзнателен диалог? – реагира веднага медиаторът в мен.

Когато „какво мисля Аз“ се срещне и провери какво мислиш Ти, какво реално живеем и какво искаме Аз, Ти, Ние.

Без съдене.

Защото надали ще е от голяма полза дали сте стерео-тип или изобщо някакъв тип двойка.

Двойка ли сте наистина? Важно ли е в какво се препъвате и повтаряте до зацикляне?

Защо е полезно срязването, скъсването, слагането на край на връзката ви – такава, каквато е (до) сега?

И, в случай, че свързаността помежду ви продължава да живее и взаимоотношенията ви са ви важни – как искате да продължат от тук нататък?…

(Продължението следва!)