„- Откривате ли повтаряеми модели в поведението си един спрямо друг?
Виждате ли подобие с поведението на други хора?”
„- Ама как така – да се сравнявам с други?!! Аз съм уникален, различен.
Важащото за друг, не се отнася за мен!”.
Свободната ми индивидуалност ликува като чуе такъв искрен отговор, особено на „сухарски“ въпрос! Обаче, доловихте ли разминаването? – във въпросите не става дума за сравнение на хора, а на поведение – на повтарящи се ситуации и поведенчески модели.
Става дума за стереотипи (що е то?).
Открай време ми е интересно как, кога и защо се чува сравняване на Личност с Личност или взаимоотношение с взаимоотношение. И изследвах причините за идентифицирането на Аз съм с Аз правя/постъпвам така. Да, това, което правим ни изразява (и е призвано да ни изразява в цялост), но нали то е в нашите ръце във всеки миг. Кой, всъщност изисква то да показва наведнъж, докрай и всичко, което сме? (привет на взискателните към себе си мисия-холици от подобната част в мен 😉 )
Правили ли сте си експеримент с търсене в Интернет по думата „стереотип” ? – ах, почти всичко се оказва стереотип. Излиза, че особено често общуваме с и чрез стереотипи. Събираме се около тях. Караме се заради (отношението си към) тях. Съдим се и се осъждаме по тях. Отричаме да имаме нещо общо с тях… Покрай всичко това, дали ги забелязваме и осъзнаваме наистина?
Защо ли – за да ги използваме, а не те – нас.
Научих и нещо любопитно: наскоро българин е станал популярен като „картографът на стереотипи”, създавайки интересни и ценни европейски карти на националните стереотипи (Янко Цветков, български дизайнер, илюстратор и фотограф). Приятно забавление с тях! Но повече ме изненада в проучването ми, че най-често стереотипът е не просто разчупен, а откровено зачеркнат. Или директно обявен за предразсъдък.
А вицовете, модата, популярните форми, бестселърите, готварските рецепти, съветите и упътванията за употреба, здравословните практики и режими, правилата и стандартите, елементите от национални идентичности?… Или всички тях ги слагаме в графа „положителни” и просто избягваме „отрицателните” стереотипи?
Не е ли отхвърлянето на стереотипа, също стереотип?!
Спокойно можеше да спре дотам и диалогът ми с „отказващия да се сравнява“, но ето как продължи:
„- Добре де, каква ми е ползата да не отхвърлям стереотипа?
- поглеждаш го, виждаш, че е там и зависи от теб, а не ти от него,
- и си свободен (ама наистина) да направиш информиран избор – да го огледаш, опиташ, да експериментираш с него, да избереш същото или друго със съзнание и спокойствие точно защо,
- и да се усетиш част от… нещо по-голямо/ общност.
– Аха.
– А какво ти дава да го отхвърлиш?
- да изплюеш горчилката от прекаления конформизъм,
- да изкрещиш, че си свободен, а не си вързан,
- да се оразличиш докрай – преди всичко друго, си Ти!,
- да махнеш с ръка, да се измъкнеш от въртележката на „трябва” и „така се прави/така правят другите”.
-Аха! Като че ли това велико усещане, че избираме най-доброто за себе си идва, след като се чувстваме докрай свободни да сме тези, които сме. Това явно включва и да останеш в отричането – съзнателно и колкото ти е необходимо. И, когато поискаш – да отидеш отвъд, за да видиш какво има по-нататък.”
А как се проверяваш какво искаш? С нещо като:
Този повтарящ се модел, сега работи ли за мен (и моето най-добро) или не?!
Така разграничаваш за себе си Живия и Отживелия стереотип.
„Отживяло” е нещо, което не ме устройва, не ми се изживява и не искам да живее вместо мен.
А за вас какво са „отживели работи”?
„Живо” (забележимо или не) е това, което избирам да живея съзнателно и, с което съм в съгласие.
Това включва и варианта с избирането на стереотип, който не ни устройва изцяло, но е „ОК за момента”, защото не виждаме нещо по-добро или за по-доброто още няма форма. И можем да изживеем познатия стереотип докрай, докато нуждата за друго ни стане насъщна. Но уловката тук е, че „няма форма” може да е уникална отправна точка за „да сътворим нова форма”, да отидем по-нататък и да реализираме… кой знае, може би необозрима за ума ни, своя съкровена мисия/мечта.
В практиката си на медиатор често виждам и как невидимия, несъзнавания стереотип може да доведе до най-много „бели“, само защото не е погледнат откровено и не е направен избор – поотделно и заедно. Напр. избягването или отричането на двойката или брака, само защото „преди” си бил принуден и не си могъл да го избегнеш (или си виждал този непривлекателен модел от родителите си, приятелския си кръг, авторитетите, популярното за теб общество).
Стереотипите са важна отправна точка за съзнателния диалог и съзнателните взаимоотношения. Ето защо тук не говоря за Той и Тя, а за модели на поведение, които Той и Тя ползват. Говоря за живия стереотип и отживелия стереотип – които Той и Тя „провъзгласяват” чрез избора си. Смисълът на второто (надграждащо и по-задълбочено) ниво на Медиацията, която аз ви предлагам, е да се изследват ключовите повтарящи се модели на поведение във взаимоотношенията – с цел да се открият и изградят работещи такива.
Защото несъзнателният избор ни ограничава до познатото – например, раздялата като бягство от стереотипа.
И чуденките, свързани с тази голяма за Медиацията тема продължават: Кое, всъщност прави невъзможно трайното съжителство заедно (в двойка)? Раздялата само бягство от стереотипа ли е и защо се бяга? Каква е полезността й? Кога е съзнателна, приключваща? Какво представлява и какво включва тя (освен фактическото отдалечаване и решенията за „няколкото законни неща“)? Прекъсва ли се с нея свързаността? Каква е впечатляващата полза от слагане на фокуса върху самата раздяла и върху взаимоотношенията?…
Продължението следва!
И още две гледни точки за Живото:
* „Няма значение, че целият свят е против мен. Това, което е важно, е, че моят опит е валиден. Аз не гледам числата, броя на хората, които са с мен. Гледам валидността на моя опит – дали просто повтарям думите на някой друг като папагал, или източникът на моите думи е собственият ми опит. Ако е собственият ми опит, ако е част от моята кръв и плът, тогава и целият свят да е на обратното мнение, тогава пак аз съм прав, а те грешат. Това е без значение, аз нямам нужда от техните гласове, за да се чувствам прав. Само хората, които носят мненията на другите имат нужда от подкрепата на другите…
Но досега човешкото общество е функционирало по такъв начин. Ето така те държат в стадото. Ако те са тъжни, и ти трябва да си тъжен; ако те са нещастни, и ти трябва да си нещастен. Каквито са те, и ти трябва да си същият. Разликата не се допуска, защото в крайна сметка разликата води до възникване на индивидуалности, на уникалност, а обществото много се страхува от индивидуалности и уникалност. Това означава, че някой е станал независим от тълпата, че ни най-малко не го е грижа за тълпата. Вашите богове, храмове, свещеници, писания – всичко е станало безсмислено за него.
Сега той има свое същество и свой път, свой собствен стил – в който живее, умира, празнува, пее, танцува. Той си е дошъл у дома. А никой не може да си дойде у дома заедно с тълпата. Всеки трябва да си дойде у дома единствено сам.“ – Ошо
* „Все някога, това, което ти се струва странно, става обичайно. Това, което ти се струва невъзможно, става реално…“ – от филма „Бобърът“/ „The Beaver“ с Мел Гибсън, режисьор Джоди Фостър
🙂 Включвам се по темата с моята музикална гледна точка, от която ми се осветяват няколко аспекта :
– В класическата музиката има доста стриктна подредба на тоналностите, хармониите, дори структурите на някои произведения и на базата именно на тези вече утвърдени стереотипи се създава съвременната музика, която е в тооооолкова много различни варианти, стилове, звучения. Изглежда в този случай стереотипът е послужил като чудесна основа (!) за развитие на богата палитра от прекрасни и разноцветни музикални произведения. 😉
–От друга гледна точка дори и при стереотипите има голям избор в музиката – освен класическия строй, има онова особено звучене на народното пеене, което се дължи на различната тонова подредба (затова понякога ни звучи „фалшиво“, защото щем не щем сме свикнали с един стереотип) и което определено действа настръхващо и има такъв неповторим заряд. После има още и още варианти така че имаме избор и в това.
– От трета гледна точка – можем да се опитаме да наложим нашия, „новия“ модел с идеята да сме новатори и да заявим своята уникалност. Чудесно! Но замисляме ли се какво би станало ако това „новоизмисленото“ от нас е толкова ефективно и качествено, че в един момент то самото се превърне в стереотип, в утвърден модел. Тогава ще ни се погъделичка егото или ще се разочароваме, че сме постигнали обратен ефект (вместо да отречем практиката на следване на стереотипите, сме добавили още един стереотип ) или пък … ще ни светне, че понякога добрите неща се запазват във времето и биват следвани…защото си струват 😉
Според мен е важно да се научим да пускаме някои от стереотипите, към които имаме особена привързаност…Защото така стереотипът се превръща в….нещо, на което толкова много държим или с което се идентифицираме.
Например – моногамията. Кой каза, че това е добре за всички?
Карина, докосва ме и ми е полезна тази гледна точка, благодаря!
:***
Elitsa, съгласна съм. Това и аз имам предвид под „отживял стереотип“ – този, който не работи и не е добре за мен, за самите нас – дори да си привързан/а към него, дори да си се идентифицирал/а с него досега и да не си виждал/а друг начин, друга форма…
Приемането или отхвърлянето на стереотипи предполага интерес/любопитство към околните. Сравняването със себеподобни в повечето случаи е нездравословно и е резултат от някакви дефицити или наличие на твърде много свободно време, изключвам тези, които го правят от научен и/или професионален интерес.
Стереотипите в двойката могат да са полезни и животворни, ако и двамата ги приемат положително. Примерът на родителите и на предишните поколения е ценен и е хубаво да се осмисля, а не да се приема сляпо или отхвърля изцяло. За да има двойка, са нужни общи цели и липса на борба за надмощие. Щипката въображение и страстта са екстри и не се полагат всекиму.
Замислих се за синоними на стереотип, които не звучат толкова диагностично;)
Пример за крайно генерализиране, разказан ми от приятелка днес:
младеж, който си търси работа и след първото интервю се отказва с аргумента „щом един (работодател) е такъв – значи всички са такива“ и изпада в дълга драма на „горкия аз“. Без да е проверил други – само от един случай, обобщава за всички.
И с това „побърква“ загрижените си роднини и учители 🙂
Хубавата част, според мен е, че този тип мислене чрез „механично стереотипи-зиране“ си има своите дълбоки причини. И ценността му ни се разкрива, когато бъде огледан, поставен на масата… Да, когато бъде дискутиран с отвореност за разбиране 🙂