И ми просветна…

Богата на Есен градина… и неочаквано:

среща и една история, споделена на чай.

„- Оказах се в спор със съпруга си снощи! За ежедневните битовизми, знаеш как е…

Помня като си помислих:  – Ето сега ще впрегна всичките си умения на медиатор, за да направя така, че този разговор да стане по-добър!

Така, че направих вярно всички правилни неща: емпатирах, слушах активно, давах позитивна обратна връзка, задавах отворени въпроси, разкривах и акцентирах върху интересите, преформулирах и т.н. и т.н. Бях така горда със себе си!..

Но, изненада! – нещата не се подобриха, а сякаш се влошиха.

Колкото повече се стараех да проявя моите медиаторски качества, толкова по-гневен и объркан ставаше съпругът ми. Първо си помислих, че той се свива в позицията на „горкия аз“ и се мръщи, защото е станало ясно, че аз се справям със себе си по-добре, отколкото той.

Почувствах се в безизходица… Май тогава се хващаме за сламка и за гърлата.

Или пък за аха!-тата, които са ни останали като трайни светещи лампички. И изскочи едно от ценните ти напомняния: „В трудна ситуация, не забравяй да наблюдаваш и обичаш и самата себе си!“ Не само другия, не само ситуацията, не само голямата картина, отгоре и отстрани, а…

И ми просвет!на: задавах на партньора си своите правилни въпроси, използвах чудесни медиаторски техники, но с какви намерения?!

Ако съм честна пред себе си, ще кажа, че въпреки обичта си и дълбокото си желание да стане най-доброто, в този момент аз повече исках…

да го подтикна, да му помогна, да му разширя неговото, дори на моменти да го накарам да види и чуе нещата ПО МОЯ НАЧИН, да стане ПО МОЯ НАЧИН.

И, колкото повече исках това, толкова по-трудно беше да се срещнем свободно някъде по средата… и толкова повече спадаше енергията на разговора ни.

Какъв урок, нали?!! Та, благодаря и на трима ни!“

Коментар:

To do the right things И To do the things right…
Дори и най-добрите умения на света са ефективни само, когато са прилагани с точните намерения и по предназначение. И, когато отпуснем прекаления контрол. И не се взимаме прекалено насериозно.

Просто ей, така.

Защото понякога може да мислим, че точно сега и така „изговаряме зряло” нещата, докато всъщност само оспорваме и обясняваме надълго и нашироко всички ъгли на „проблема” и какво не му е наред на другия. А другият се чуди къде му е куфарът или му иде да скочи от балкона от досада и унижение.

И след доста жулене на коленете в това, ми е просветвало: А какво ни пречи да казваме: „Хайде да си поиграем… на дързост и откровение?“, вместо: „Трябва да поговорим сериозно.“ Аха?

P.S. И я благодарю тебя, Сонечка 🙂 (Соня – искряща рускиня, от един от курсовете по медиация, в които имам щастието да съм треньор. Преразказът ми надали улови богатите есенни нюанси на енергията, струяща от въодушевения й разказ в „случайната ни среща, навреме“.)