Искаме промяна. А готови ли сме да я направим?

Замисляли ли сте се защо толкова често казваме едно, а правим друго? *(Накрая на статията споделям полезен ТЕСТ за самопроверка)

В практиката си на медиатор многократно съм срещала един привиден парадокс: хората искрено казват, че искат нещо да се промени — в отношенията им, в семейството, в начина, по който общуват. Но, когато промяната изисква и те самите да направят усилие (нещо различно от самия себе си), готовността често изчезва.

Това не означава непременно, че човекът е неискрен.

! Желанието за промяна и готовността за промяна са две различни неща.

В психологията има термин за това — разминаване между намерение и поведение (intention–behavior gap). Изследванията показват, че силното намерение далеч не гарантира съответстващо действие. Мета-анализ на Webb и Sheeran установява, че дори значителна промяна в намерението води до много по-малка промяна в реалното поведение.

„Искам нещата да бъдат различни“ често означава „Искам другият да бъде различен“

Това се вижда особено ясно при споровете и конфликтите.

Единият партньор казва:

„Искам да се разбираме.“

Но зад това понякога стои:

„Искам другия най-после да се вразуми и да разбере, че аз съм прав/а.“

Другият казва:

„Готов съм на компромис.“ или „Готов съм да дам всичко за доброто на детето.“

Но всъщност очаква усилията и компромисите да бъдат направени само от отсрещната страна. Независимо дали става дума за продължаване напред заедно по нов начин или за осбобождаваща и мирна раздяла.

Така двама души могат напълно искрено да желаят отношенията им да се подобрят и едновременно с това да защитават поведението, което на практика поддържа конфликта. И оттам въртенето в порочния кръг.

Промяната има цена

За да се промени един конфликт, понякога човек трябва да се раздели не само с определено поведение, но и с нещо много по-трудно и отличаващо зрелия човек:

• с необходимостта винаги да бъде прав (вместо щастлив и свободен);
• с илюзиите си за самия себе си и изискването си да е съвършен/безгрешен;
• с познатия начин да се защитава и да избягва отговорност;
• с ролята си на жертва, обвинител, спасител, „света вода ненапита“;
• с представата какво „трябва“ да направи другият;
• със сигурността на познатото…

Именно тук възниква вътрешната съпротива.

Класическите изследвания върху т.нар. предпочитание към статуквото показват, че хората непропорционално често предпочитат съществуващото положение дори когато имат възможност за друга алтернатива. Познатото може да бъде неудовлетворително, но е предвидимо. Промяната носи неизвестност. Но и нов живот.

Затова понякога човек предпочита познатия абсурд пред непознатото решение.

Или както съм чувала да казват някои от страните в индивидуалните срещи :„Да стоя в ужасния ми собствен „сос“ е гадно, но поне си е мой“. В природата виждаме това като процес на постепенно узряване с доверие към живота.

Между „искам“ и „ще направя“ има още една стъпка

Когато човек казва: „Искам отношенията ни да се подобрят“, това все още е желание.

Истинската промяна започва при друг въпрос:

„Какво съм готов аз да направя различно? И ще го направя още тук и сега? “

Изследванията върху т.нар. намерения за изпълнение (implementation intentions) показват, че вероятността намерението да се превърне в действие нараства, когато абстрактното желание бъде преведено в конкретно поведение: „Когато се случи X, аз ще направя Y“.

В отношенията разликата може да изглежда така например:

Не просто: „Ще общувам по-добре.“

А: „Когато разговорът стане напрегнат, няма да бързам да реагирам и да прекъсвам другия. Ще го оставя да довърши, слушайки го наистина. Ако имам нужда да се успокоя ще поискам и направя пауза и ще си дам емпатия. Ще му кажа какво съм чул/а и ще го попитам дали съм разбрал/а и какви са неговите дълбоки нужди, стоящи зад това, което казва. И после ще кажа как аз виждам ситуацията.“

Това вече е начало на промяна. Следва действието в синхрон - което в аха-медиацията може да се направи още сега и то, от двамата! 

Амбивалентността е естествена част от промяната

Човек може едновременно да иска и да не иска една промяна.

Да иска близост, но да се страхува да бъде уязвим.

Да иска да приключи конфликт, но да не иска да се откаже от обвинението.

Да иска ново начало, но да държи другият първо да „плати“ за миналото.

В психологическата литература това противоречие се разглежда като амбивалентност към промяната. Именно изследването и преодоляването на тази амбивалентност стои и в основата на мотивационното интервюиране — подход, чиято ефективност е изследвана в десетки клинични проучвания.

Какво дава медиацията?

Медиаторът, особено трансформиращият медиатор, не може и не бива да притиска/ убеждава/ принуждава хората да се променят.

Добре проведената аха-медиация може да направи нещо друго: да създаде пространство, в което всеки участник да види по-ЯСНО връзката между това, което казва, че иска, и това, което de facto прави (в интегритет). И да се вдъхнови да предприеме съзнателно, реално действие още тук и сега!

Понякога решаващият момент настъпва, не когато човек разбере другия, а когато види собственото си участие (принос) в модела на конфликта.

Тогава въпросът вече не е: „Кой е прав?“, „Кой е виновен?“, а: „Искам ли това да продължава и, ако не — какво съм готов аз да дам и направя различно ?“

Точно тук желанието може да се превърне в решение. А решението — в действие. В синхрон. В смирение.

Промяната не започва, когато поискаме друг живот. Започва, когато сме готови още сега да направим нещо различно в своя.

Готови ли сте? – Аха?  – Аха, я! Хайде заедно!

◊ Тест за самопроверка: Готови ли сме за реална промяна във връзката си?

Много двойки искат отношенията им да се променят. По-трудният въпрос е дали всеки от партньорите е готов да промени и собственото си поведение.

Този кратък тест не измерва дали връзката Ви е „добра“ или „лоша“. Той проверява нещо по-конкретно: доколко сте готови самите Вие да участвате в промяната, която очаквате от отношенията си.

Най-полезно е двамата партньори да попълнят теста поотделно, без предварително да обсъждат отговорите си.

Как да отговаряте

За всяко твърдение отбележете:

0 — Не
1 — По-скоро не
2 — По-скоро да
3 — Да, категорично

Отговаряйте според това, което реално правите, а не според това, което смятате, че би трябвало да правите.

1. Лична отговорност

1. Мога ли да назова поне едно свое поведение, което допринася за проблема между нас?

0 / 1 / 2 / 3

2. Готов/а ли съм да променя нещо в собственото си поведение, дори ако партньорът ми не се промени веднага?

0 / 1 / 2 / 3

3. Когато партньорът ми говори за нещо, което го наранява, мога ли да го изслушам, без веднага да се защитавам, оправдавам или контраатакувам?

0 / 1 / 2 / 3

4. Готов/а ли съм да приема, че партньорът ми може да преживява една и съща ситуация по различен от мен начин, без това непременно да означава, че единият лъже или греши?

0 / 1 / 2 / 3

2. Готовност за конкретно действие

5. Мога ли да призная конкретна своя грешка, без веднага да добавям: „Да, но ти…“?

0 / 1 / 2 / 3

6. Готов/а ли съм да се откажа от част от това, което искам, ако това е необходимо за решение, приемливо и за двама ни?

0 / 1 / 2 / 3

7. Когато спорим, мога ли да поставя намирането на работещо решение над необходимостта да докажа, че съм прав/а?

0 / 1 / 2 / 3

8. Имам ли конкретен отговор на въпроса: „Какво ще започна да правя различно още от тази седмица?“

0 / 1 / 2 / 3

3. Готовност да понеса трудността на промяната

9. Готов/а ли съм да променям установени навици, дори когато новият начин е неудобен и изисква усилие?

0 / 1 / 2 / 3

10. Ако постигнем договореност, готов/а ли съм да я спазвам и когато съм ядосан/а, разочарован/а или смятам, че другият не прави достатъчно?

0 / 1 / 2 / 3

11. Мога ли да си представя бъдеще, в което конфликтът вече не определя отношенията ни, без да настоявам миналото непрекъснато да бъде „изплащано“ от другия?

0 / 1 / 2 / 3

12. Ако медиаторът ме попита: „Какво сте готов/а Вие лично да направите, за да стане тази промяна възможна?“, имам ли конкретен и честен отговор?

0 / 1 / 2 / 3

4. Готовност за трайна промяна

13. Готов/а ли съм да продължа с новото поведение достатъчно дълго, дори ако резултатът не се появи веднага?

0 / 1 / 2 / 3

14. Когато отново попаднем в стария конфликтен модел, мога ли да го разпозная и да прекъсна собствената си част от него?

0 / 1 / 2 / 3

15. Готов/а ли съм да приема, че възстановяването на отношенията може да изисква време и че доверието не се връща само с обещание?

0 / 1 / 2 / 3

16. Въпреки проблемите между нас, все още виждам ли в партньора човек, с когото искам да изградя по-добри отношения, а не противник, когото трябва да победя?

0 / 1 / 2 / 3

Какъв е Вашият резултат?

Съберете точките от всички въпроси.

Максималният резултат е 48 точки.

39–48 точки — Висока готовност за реална промяна

Вероятно не само искате отношенията да бъдат различни, но сте готови да поемете и своята част от промяната.

Следващият важен въпрос е:

Как точно ще превърнете намерението си в конкретно и устойчиво поведение?

29–38 точки — Има реално желание, но готовността е неравномерна

Вероятно има области, в които сте готови да направите промяна, и други, в които все още очаквате първата или по-голямата стъпка да бъде направена от партньора.

Точно тези различия могат да бъдат важна тема в медиацията.

18–28 точки — Желанието за промяна е по-силно от готовността за действие

Възможно е искрено да желаете връзката да стане по-добра, но все още да не сте готови за част от цената на промяната: признаване на собствен принос, отказ от стари реакции, компромис, търпение и несигурност.

Тук най-полезният въпрос е:

„Какво очаквам от партньора си, което аз самият/самата още не съм готов/а да направя?“

0–17 точки — В момента вероятно липсва достатъчна готовност за промяна

Това не означава непременно, че връзката няма перспектива.

Означава по-скоро, че преди да се търси решение, е важно да бъде изяснено какво всъщност искате да запазите, какво сте готови да промените и какво очаквате само от другия.

Погледнете не само общия резултат

Общият сбор е полезен, но още по-важно е да видите къде сте дали 0 или 1 точка.

Точно там често се намира разликата между:

„Искам нещата да се променят.“

и

„Готов/а съм аз да направя нещо различно.“

Може да погледнете и четирите групи въпроси поотделно:

• 1–4: Виждам ли своята част от проблема?
• 5–8: Готов/а ли съм за конкретни действия?
• 9–12: Мога ли да понеса трудността на промяната?
• 13–16: Има ли основа за трайна промяна?

Ако една от тези области е чувствително по-слаба от останалите, именно там вероятно се намира основната пречка пред промяната.

Един последен въпрос

Той не носи точки.

Отговорете си писмено и възможно най-конкретно:

Ако партньорът Ви не промени нищо през следващия месец, какво сте готов/а Вие да започнете да правите различно още утре?

Ако имате ясен отговор, вече сте преминали от желание към намерение.

Ако започнете и да го правите, започва промяната.

◊ За замисляне споделям и един искрен и полезен текст от млад психолог, който наскоро направи собствено микро-изследване по тази тема:

„Пролетта проведох разговори със 109 човека, които искаха да променят живота си. Тук споделям какво научих за човешката психика в тези разговори.

Главното ми осъзнаване е, че много хора имат желание, но не са готови да се променят. Казват едно, но правят друго.

Рефлектирайки назад, виждам това и в себе си. Години наред съм говорил как ще започна да променям част от живота ми, но, когато възможността за трансформация идва, аз правя стъпка назад. Много от хората, с които говорих искат по-добри отношения с родителите си, партньора и децата, искат да променят живота си към по-добро, но не са готови да работят дълго време със себе си по тези теми.

Хората сме еволюирали да искаме бързи резултати, без усилия. Даваме пари, за да: – може някой да свърши нещо, вместо ние да го направим – купим вече създаден продукт На това е базирана всяка професия, всеки бизнес и цялата световна икономика. Въпросът е, че личната работа – тази, която е нужно да свършим със себе си – не можи никой да я свърши вместо нас. Да, има професионалисти, които през сесии, групи или програми могат да ни подкрепят в процеса, но те не могат да подобрят отношенията ни с родителите вместо нас. Това е наша отговорност. Да, те могат да ни помогнат да преминем през процес няколко пъти по-бързо, отколкото, ако се пробваме сами, но ние сме тези, които решават дали ще случат промяната. Въпросът е, че често не искаме да свършим нужната работа. Не искаме да седим няколко месеца в темите ни и да дълбаем в нас, защото там има болка. Има неприятни чувства. Има тъмнина. Колкото и да искаме промяна, ние бягаме от нея, защото тя е неудобна.

Точно с тази съпротива се сблъсках в срещите пролетта. Много хора споделяха колко големи теми имат в живота си и колко много искат промяна, но, когато беше нужно да вземат ясно решение дали да работят с тези теми или не, много от тях казваха „ще помисля“. И така останаха. Да „мислят“. Това беше огромен урок за мен. Разбрах, че казваме „ще помисля“, когато не искаме или не сме готови да вземем решение. Върнах се назад във времето, когато аз съм бил от другата страна на този разговор. Когато аз е трябвало да взимам решение дали да направя следващата стъпка в живота ми или не. Спомням си много подобен разговор преди около 5 години. Имах интерес да се включа в онлайн програма, която щеше да ми помогне с определено развитие на кариерата ми. Вярвах на хората, които я провеждаха и знаех, че ще ми помогнат. Но приключих разговора с думите: „ще си помисля“. И така останах. Да мисля 5 години. Нищо не измислих. Сам се разубедих. Казах си, че не е моментът за мен и така и не върнах отговор на хората дали ще се включа или не. Сега виждам, че тогава е бил точният момент да се включа, но ме е било страх. Рационализирах този страх като си казвах: „нямам пари, време, а и сега не е моментът“. Това, че не съм имал всичките пари за програмата можеше да се поправи (можех да поискам от близки и вероятно щях да получа). А и програмата щеше сама да се изплати (щях да изкарам много повече пари от нея от тези, които щях да платя). Можех също да се справя със съпротивата „нямам време“. Щях просто да приоритизирам програмата пред други, не толкова важни неща. Но не можех да се справя с моята несигурност, защото не признавах пред себе си, че я имам. Изключително много съжалявам, че не се включих в тази програма тогава. За тези 5 години можех да съм на различно ниво, ако тогава бях по-смел. Но изпуснах възможността, защото трябваше да „помисля“. След няколко години се записах на друга подобна програма, която беше няколко пъти по-скъпа и не толкова стойностна за мен като тази, която пропуснах.

Това ми беше за урок. Казваме „ще си помисля“, когато не искаме да вземем решение, не когато реално има нещо да мислим. Никой от нас не сяда в креслото да гледа стената и 3 часа да обмисля какво да направи.

Това, което се случва е, че: 1. не взимаме ясно решение, когато е нужно 2. излизаме от ситуацията с „ще си помисля“ 3. животът ни захваща отново 4. телефонът ни звъни 5. ежедневните задачи ни разсейват 6. забравяме да „мислим“ Така неусетно всичко е по старо му.

Нищо не се променя, защото в невзимането на решение ние сме взели решение. И това решение е да оставим страха, несигурността и инерцията да ни водят. Когато не взимаме ясно решение за нещо, което е от изключителна важност в живота ни, оставяме една врата отворена. Това заключва личната ни енергия. Минава време. Усещаме, че проблемът ни още е там и осъзнаваме, че последните години не сме направили нищо, за да го решим. Когато казваме „ще си помисля“, имаме предвид „не съм готов в момента“. Ако човек е наистина готов да направи стъпката, той няма какво да обмисля. Ще намери ресурсите, времето и желанието да случи това, което иска. Въпросът е, че много често цената да се променим е по-висока от цената да останем същите. Не говоря за финансовата цена, а за цената, която плащаме, когато излизаме от зоната ни на комфорт. Говоря за неудобството, което чувстваме, когато пускаме старата ни идентичност и минаваме през калта на неотработените ни теми, за да намерим по-плодородна земя. В повечето случаи няма нужда да „обмисляме“ едно решение, а имаме нужда от повече информация. Ако имаме достатъчно информация, можем да вземем решението.

И когато го вземем, да сме изцяло в него, не само да сме „топнали“ единия крак. В момента наблюдавам в света „епидемия“ от нерешителност: – Хората влизат във връзка, но не са сигурни дали да се ангажират с партньора. – Избират работа, която вършат през пръсти, защото не са сигурни, че е тяхната. – Започват да учат нещо, в което не се впускат изцяло. – Идват на група по констелации и присъстват половинчато. – „Мислят“ много повече, отколкото да действат. Това, което осъзнах за себе си в този процес е, че, когато взимам решение, е нужно да бъда по-категоричен. Когато е нужно да взема важно решение, вместо да казвам „ще си помисля“, вече търся повече информация. Тя ми помага да дам категоричен отговор. В края на всеки от тези 109 разговора, душата ми ликуваше от щастие, когато някой беше категоричен в решението си. За мен нямаше значение дали ми казва „да, записвам се в програмата ти“ или „не се записвам“. Важното за мен беше да ми каже ясно „да“ или „не“. Чуех ли „ще си помисля“, започвах да усещам безсилие, защото знаех какво следва. Няколко дни, в които човека си седи сам със своите въпроси и тревоги. И вместо да ме пита директно, неговите несигурности, страхове и комфорт му отговаряха. Не малко от тези хора не взимаха информирано решение, а такова базирано на най-малкото съпротивление: да продължи по старо му.

Имаше и друга тенденция: нежеланието да се нарани другия човек. Ние не искаме да обидим хората като им откажем и затова често ги оставяме в неяснота. Не сме честни и директни с тях, а заобикаляме истината. Опитваме се да се измъкнем от неудобството на „не“ или „не сега“. Постоянно оставяме отворени вратички и после се чудим защо нямаме енергия. Ами, защото тя е изтекла през всички „да“ или „ще си помисля“, които сме казали. Проблемът е, че тези отворени вратички не служат в дългосрочен план нито на нас, нито на другите хора. Ако сме по-ясни и категорични в казването на „НЕ“, нашето „ДА“ увеличава стойността си. В случая на разговорите за програмата ми се успокоявах, когато чувах „няма да се запиша, защото тази програма не е за мен“. Това, което не стигаше добре до мен беше, когато някой ме оставяше в неведение. И разбира се, имаше хора, които трябваше да преценят своите опции, да видят дали могат финансово да си го позволят, да обсъдят с партньора и т.н. Въпреки, че забелязах, че това също е измъкване в повечето случаи.

Това се нарича „Лук на вината“. Този лук има три пласта: – обстоятелствата – другите хора – аз Тези три пласта показват кое обстоятелство или кой човек обвиняваме. Ако обвиняваме обстоятелствата, казваме: – „не мога, защото нямам пари“ – „нямам време“ – „работата не ми го позволява“ Ако е към другите хора, казваме: – „трябва да го обсъдя с партньора ми, защото той няма да е ок“ – „не мога заради децата“ – „шефът ми няма да е доволен“ – „не мога заради родителите ми“ Ако е към Аз-а, избягваме категорично решение, казвайки: – „ще си помисля“ – „не съм сигурен“ – „трябва ми време“ Там накъдето насочваме пръста на обвинението е там, където даваме нашата сила. Ако парите или времето ти са виновни, че не можеш да направиш стъпка към промяната, значи в тях е твоята сила. Ти си безсилен пред липсата ти на пари или време. Ако партньорът ти е виновен, значи той решава какво да се случва в живота ти. Ти си безсилна. Ако пък е нужно да „си помислиш“, значи избягваш категорично решение и твоята несигурност е отговорна. Отново, ти си дала силата си на нещо друго. Това са трите пласта, които използваме, за да избягаме от категорични решения и да останем „чисти“ пред себе си. В това има скритата мисъл: „Ако нещо друго или някой друг е виновен за неспособността ми да се променя, значи аз продължавам да съм добър човек.“ Най-лесно е да обвиним другите. Така не е нужно да се променим или да правим, каквото и да е. „Държавата, политиците, родителите, шефа, партньора и децата ми са виновни, че аз имам тези теми.“ Дори и това да е истина, прекрасно!

И сега какво? От кой зависи нашата промяна? От другите? Или от нас? Когато насочим пръста към нас, тогава нещата се променят. Ние ги променяме. И го правим през първата и най-важната стъпка: поемането на отговорност. Ако не поемем отговорност за нашите решения, нищо няма да се промени. Няма никакво значение дали става дума за участието в програма, за избора на партньор или за начина, по който говорим на нашите родители. Ние носим отговорността за мястото, на което сме в живота ни. Ако продължаваме да обвиняваме другите или продължаваме да казваме „ще си помисля“, след 10 години ще сме същите. Ще имаме същите проблеми и модели. И ако това ни устройва, супер! Може би мястото, на което сме е добро за нас. Или може би това място е по-удобно от алтернативата. „– Емил Стратев, прихотерапевт и констелатор

 

Интервюта с Катина Клявкова – аха-медиатор 

Продукти, ОБУЧЕНИЯ и Консултации

Книга за медиацията