Темата за изговарянето на тежките емоции и трудни ситуации е много актуална.
Защото все повече хора си дават сметка, че е пряко свързана с личното ни здраве, здравите ни взаимоотношения и успешна реализация.
Какво мислите за границите в споделянето по болезнени за Вас теми?
Казвате ли си например, че: „ако не им обръщате внимание, те ще се оправят от самосебе си и ще отшумят“? Или пък по-скоро търсите начини да ги огледате, пуснете, приключите навреме и да сте начисто?
Предпочитате ли да направите това с приятел? Или за Вас е по-добре с неутрален професионалист?
Само по непряк, индиректен път ли избирате да го направите – насаме и вътре в себе си, търпеливо изчаквайки синхронизацията на външната реалност с вътрешната ви, или с помощта на констелатор или коуч?…
Или пък и лице в лице? – един с друг и/ли заедно с медиатор.
Избягвате ли да говорите по тежащи въпроси, за да „не ги уголемявате с вниманието си“, докато същевременно постоянно ги „нищите“ в главата си?
Забелязвали ли сте склонност да ги обсъждате с едни и същи хора, по един и същи начин и така получавате едни и същи гледни точки?
Улавяли ли сте се, че в обсъждането сте склонни да: съдите, да се занимавате предимно с другия/другите, а не със себе си и с това, което зависи от вас, с изхода, който ви кара да се чувствате наистина добре?
Къде е мярата в това деликатно споделяне, според вас?
Така, че да е градивно, да е уважително, пречистващо, олекотяващо и отварящо нови хоризонти…
Тя, мярата винаги е фина и динамична. И има срещи като медиацията, които по мой опит, я намират. Защото е важно:
- как поглеждаш към ситуацията,
- дали си в състояние и в среда, в които можеш да си честен докрай, спокойно и
- кога е аха-моментът, в който да пренастроиш и разшириш поглед,
- И това да се случи заедно, в синхрон.
Има, разбира се и различни гледни точки за тази мяра. Затова в тази статия ще събера някои от тях, в случай, че могат да са от полза при самопроверката ни:
„С многократното преразказване на едно и също събитие, ние намагнетизираме едно минало събитие и го превръщаме в самостойна централа на негативно излъчване. Вместо да изтече като вода в реката, за да дойде нова и свежа енергия, ние се застояваме при някой завой, циклим и „тинясваме“. Да се вслушаме и да щракнем ключето поне един-два пъти днес, малко повечко утре и така, докато стане наша втора природа! “ – Милена
„Да говориш е едно, а да кажеш и чуеш докрай – не от страх и майсторене, а от обич, е нещо съвсем различно.“ – Мия, 11 год.
Следва продължение…
Оставете коментар