С идването на Пролетта чух от-ново старата, позната Легенда за произхода на Чая – чрез живите слова на приятел (Камен Жечев)…
„- Казват, че навремето китайският император обичал да пие топла вода, особено по време на походите си. Така се случило, че докато запарвали водата, листенца от чаено растение попаднали в съда. Императорът /нали бил като нас, любознателен/ решил да не отсича главата на провинилите се /това вече го бил виждал ;-)/ и, опитвайки – установил, че вкусът на листенца и вода е дори по-приятен, отколкото само на топла вода…”
Листенцата. Водата. Аз. Ти. Две цялости, които съществуват самостоятелно. С различен вкус. Вкусни сами по себе си. Да. И могат да бъдат съчетавани – ако, когато и с каквото поискаме.
Листенцата ИЛИ Водата. Аз или Ти? Този вкус или другият? Тази мечта или онази? Работата (социалната реализация) или личният живот? Свободността или свързаността? Разумът или сърцето? Моята или твоята гледна точка? По моят начин или по твоят?…
Листенцата И Водата. „В природата всичко е свързано и, едновременно е така уредено, че има място и ресурси за всички”. Да. Моята нужда и твоята нужда. Моят интерес и твоят интерес. Моето мнение не отрича твоето. Твоето мнение допълва моето. Свободата и (в) свързаността. Аз и Ти. Две цялости, които се срещат, пресичат, съвпадат… Вкусно.
Кога е най-подходящият момент да проверим: какъв е вкусът на И-то?… Дали може да получим и двете, без да се отказваме от своя нужда и по собствен избор?…
Кога, ако не Сега?!
На Чай. Чай с мед. Чай с лимон. На Чай с Мед и Лимон.
Оставете коментар