Свързаността

Тя не съществува само в умовете ни – в мислите ни за някого, в присъствието му чрез спомените ни, чрез  асоциациите ни с това, което се случва.

Тя съществува реално, фактически – като енергия, която живее помежду ни, тук и сега. Храни ни (добре или не), променя се…

Умее да дава много. Не умее да стои на изчакване, докато се справим с по-видимите си задачи в материалния свят – може би, защото също е факт?!

Както при капката и океанът. 
Като монетата – когато я хвърлим и ни се падне едната й страна, другата престава ли да съществува?

Престава ли да има значение, да дава принос за стойността?…

 

 

Дали осъзнаваме, че свързаността помежду ни е част от обективната реалност? Сама по себе си простичка – нишковидна среда за опит и експерименти, поле за изява, развитие и открития…

И дали тогава „сложна и тежка“, не я правят предположенията и препятствията, които сами поставяме пред погледа си към нея?…

@ Каква е вероятността да се сетим за това в следващото предизвикателство на свързаността – услужливо изкарващо ни извън познатата ни „зона на комфорт“? 😉

Коментар на Petrina-Pepercheto8/6/11:

Може би, когато комфортът е толкова удобен, че се превръща в дискомфорт. Когато е граница, която не те брани и съхранява в пространството и времето, а ти пречи да се разшириш, да „пораснеш“. На бебето му е защитено в утробата, но за да порасне, да изживее живота трябва да премине границата на комфорта и да се роди. Комфорти всякакви, от едни в други влизаме (често като в капани), а нишката се оказва в излизането от тях… в свързаността*