На чай с Пижо и Пенда

 

pijo.i.penda

– Защо Пижо е бял, а Пенда е червена? – погъделичка ме една приятелка.

Интуицията ми веднага откликна с образи и усещания…

Разумът бързо направи справка: в българския фолклор червеното е цветът на плодородието, на приемането, сърцето и любовта – на енергията, която поражда живот. Изразява женското и плодоносещо начало, кръвта, водата, земята, вътрешното, пасивното, покоя, нощта, тъмнината, луната (Ин). Бялото е символ на слънцето и светлината, на отдаването, духа, мъжкото начало и мисълта, непроявената материя, активното, външното, корена – семето на бъдещия живот (Ян).

Съзнанието проговори: Пижо и Пенда са нашите Ин и Ян – широкоизвестната източна монада, за която се казва, че в оригиналния си вариант също е в бяло и червено.
Изобилно е на информация по темата
Чували сме Легендите за Мартеницата, най сладкодумните, от които съм слушала от прекрасната Розмари Де Мео.
Чували ли сме и жадния детски въпрос: Защо правиш така? Това игра ли е?!

А преживявали ли сме правенето на мартенички заедно с деца, с любимия, с приятел, с колега?

Как разплитаме заплетените конци?
Какво изпитваме, когато хващаме и увиваме нишката, когато избираме елементи за акцент и украса, когато срязваме навреме или прибързано, на точното място или на неточното?
Какво наричаме, когато връзваме и как развързваме?

Толкова много можем да разберем за себе си, за другия и за връзката помежду ни, дори само от това съпреживяване, дори само от спонтанните отговори на тези въпроси!…
Така и аз забелязах, че както срещата на чай с мед и лимон, така и процесът на сътворяване на Мартеничка е една, метафора за взаимоотношенията ни, оживяваща чрез нас – на тези ежедневните, включително и в трудна, конфликтна ситуация:

белият конец и червеният конец, връзването на възел в единия им край, отрязването за симетрия, опъването на двата свободни края на вече двуцветната нишка, навиването им в противоположни посоки, хващането за възела по средата и отпускането на краищата, заглаждането при мигновенно случващото се взаимно увиване и от-ново възел като завършек на единността…

И ето я връзката между нашите Пижо и Пенда – проявена.
Съзнателно?!…
Мартеничка с ВЪЗЕЛ

Мартеницата е и амулет, подкрепящ нашият вътрешен и външен Баланс.
Вероятно все повече хора виждат в желанието за носене на амулет проява на Закона за привличането –

„породено е от разбирането, че около нас съществуват различни енергии, някои от които са полезни за здравето и успеха ни, а други е по-добре да бъдат трансформирани или държани извън границите на дома и личното енергийно пространство. По тази причина древната мъдрост на фън шуй е развила множество начини едновременно за пренасочване на неподходящите енергийни въздействия и за привличане на подходящите енергии – за да се стимулира късметът, здравето и изобилието в дома и взаимоотношенията ни.

Един от най-често използваните китайски символи е т.нар. „мистичен възел“. Той представлява ТРИ преплетени осмици и е комбинация от символа на вечността, повторен шест пъти. Затова възелът се свързва с дълголетието и късмета – той няма начало и няма край. Като защитен символ възелът представлява хармоничното движение на добра енергия… Източният „мистичен възел“ се среща почти при всички тибетски и китайски символи – звънчета, флейти, парички и други. Наричан е още „възел на щастието“, защото привлича енергиите на дълголетието и здравето“, приласкава богатството и подкрепя чистите стремежи за живот с любимия човек.

Много е издумано досега в човешкия свят за и против ОБвързването.

Какво е отношението ни към здравата бяло-червена нишка, която ни свързва в единство, окриля и подкрепя за добро – където и да се намираме, колкото и да сме различни?!…

P.S. Легендата, разказана от Розмари Де Мео:

Пижо, Пенда и Марта вещицата
Имало едно време една баба. Марта я викали. Цялото село знаело, че била вещица. Един ден при нея отишла румена Пенда.
– Бабо Марто, мъка имам. На сърце ми лежи левент юнак. Искам го!
– А той иска ли те, Пендо?
– Иска ме, бабо, всеки ден хабер ми праща.
– Че той дека е твоя юнак?
– На война е бабо, за България се бие, зад девет земи, в десета.
– Ами като го толкоз искаш, ще го чакаш, Пендо. Ако требе с години.
– Страх ме е бабо, че ще погине. Люта битка го чака. Дошла съм пазило да му правиш. Жив при мен да го върнеш.
Погледала баба Марта девойката, хубаво в очи й надзърнала.
И всичката й обич видяла.
– Как го викат твоя юнак?
– Пижо го викат, бабо. Моят Пижо… – прошъпнала бяла Пенда
– Утре искам рано да дойдеш и да ми донесеш ябълкова фиданка – занареждала Баба Марта. – Ей тука на тая поляна искам да я посадиш. На три пълни месечини ще идваш под нея да спиш и песен обична да й пееш.
Хукнала Пенда да се прибира. На сутринта заръката изпълнила.
Яка фиданка донесла и сам самичка я посадила.
Три месечини Пенда огряли. Три пълни луни гласа й слушали.
Обична песен да пее , за своя юнак Пижо.
– И сега бабо Марто, какво иде ред да сторя?
– Сега чедо, ще чакаш. Цяло лято, есен и зима. И когато пукне пак пролет, пак тука ще дойдеш, под твойта си фиданка.
– Ей тъй само да чакам?! А пусто сърце ми плаче, тежко ми е бабо Марто! Място не си намирам. Ще го бъде ли моя Пижо?
– Искам да си идеш дома, да вземеш овча вълна, чиста! От нея ще си направиш постеля и нощите там ще прекарваш. Ако сълзи ти дойдат да плачеш, във вълната да ги попиваш. Ако песен мъчна ти дойде в душата, във вълната ще я изпяваш. Една нишка ще изпридаш сутрин и вечер и ще пресукваш нишката в две кълбета. По всяка пълна месечина едното кълбо с капка кръв ще поливаш.
При мен като дойдеш напролет едно бяло кълбо прежда да носиш и едно червено, кръв да е пило.
Всичко изпълнила Пенда с обич и вяра в сърцето. Сълзи, песни и капчици кръв в бялата вълна попивала, нишки здрави пресуквала.
Пролет пропукала, земята пробудила.
Хукнала румена Пенда при баба Марта.
Грабнала старата вещица бялото и червеното кълбо и три нощи прела. Накрая изпрела две кукли. Едната бяла, другата червена.
И докато прела, тихо наричала:
 
“ Светлина и кръв преплитам в момината обич.
В сила тука я наричам, в здраве и любовен огън. “
 
Излязла по изгрев баба Марта под ябълковата фиданка и плеснала с ръце.
Долетял бял щъркел и до баба Марта кацнал. Вързала вещицата двете кукли за крачето на щърка, прошепнала му нещо и той излетял.
Дълго летяла бялата птица, през девет земи в десета отишъл. А там в една урва, лежи бял Пижо, тежко ранен. Кацнал щърка до момъка и двете кукли върху му положил. Бялата на челото, червената на гърдите. Още по червено, червеното станало. Омесила се кръвта на Пижо и Пенда по куклата. А Пижо полекичка отворил очи. Сякаш от някъде чул обична песен бяла Пенда да пее.
Минавали дните…
Напъпила фиданката…аха да цъфне…
Пенда все под нея спяла , а баба Марта към небето поглеждала.
И една сутрин щърка се върнал. И куклите на тревата оставил. Вещицата тихо го нахранила и отишла при Пенда.
– Ставай моме, време е. – събудила баба девойката.
Очите на Пенда завързала и тихичко й рекла
– Сега тръгваш по поляната. Ще вървиш, дорде сетиш вятъра. Там където повея, спираш и махаш кърпата. Очи си отваряш широко и каквото видиш, туй ти е късмета!
Тръгнала Пенда боса по тревата. Сърце й от гърдите ще хвръкне. Върви Пенда все по-бързо, очи й не видят, душата й гледа. И в тоз миг сетила вятъра. Закована останала. Кърпата смъкнала. Очи си отворила и… своя Пижо видяла.
А дорде се младите нагледат, дорде си очите един на друг изпият, баба Марта при фиданката отишла. И на младите клонки, току между пъпките, бялата и червената кукла вързала.
 
– Именувам ви Пижо и Пенда. Обич и здраве да носите. Обич и здраве да пазите. И както от слънцето ще даде плод тая ябълка, тъй в обич челяд да се роди. Здрав да й е корена! И в здраве и сила да пребъде!
 
Тъй нарекла Марта вещицата. И реченото й било сторено!
И от тогаз на земята българска Пижо и Пенда останали.
На ябълка за здраве завързани.
От щъркел с обич наглеждани.
От сила българска пазени…“ – Розмари Де Мео
 
 
Facebooktwittergoogle_plusredditpinterestlinkedinmail

Бъдете първия коментирал

Оставете коментар

E-mail адресът Ви няма да бъде публикуван


*