Обичам тишината.
Леката и в покой. А не свитата, тягостна и наперена.
И много ми харесва, че в медиацията се срещаме именно в олекотяващата тишина. Фокусираме се върху ситуацията и взаимоотношенията – наблюдаваме ги и ги оглеждаме в тяхната сърцевина и ценности, точно сега. Вместо върху конфликта и разединението, защото фокусирането върху тях би затвърдило тяхната реалност. Така ми е хубаво, че изследвайки, открих алтернатива на ‘оплакването на приятели’ и ‘клюкаренето’, които никога в този живот не са ме привличали.
Това, което правим в свободното пространство на медиацията е различно: тихаме – олекващо, говорим – олекващо. Всеки се занимава със самия себе си и с това, което самия той иска да живeе, избере и даде. И го обменя („изкомуникирва“) с другия.
И в омиротворената тишина възелът, не просто се развързва, той се разтваря. И полето на възможностите ни се разширява. Ние самите го разширяваме, всеки за себе си, а не някой друг за нас. Спътници и чисти огледала сме си в това.
Като медиатор партнирам в окото на бурята – ту в притихване, ту в диалог, съзнателни.
И, както казват партньорите ми в медиации: „ето така искам да общуваме!“, „за първи път се чувствам свободен да си тръгна“, „да остана сам/а“, „да се наблюдавам“, „просто да съм в центъра си, независимо от всичко“, „да срещна другия по новому“, „да остана и да пробвам по нов начин, без да знам какво ще стане“…
Пишейки това, ме навести един цитат, чуващ се много приятно в тишина:
„Обикновеният човек, който живее сред постоянна шумотевица, не може да осъзнае, че мислите, всъщност идват към нас отвън, първо като ментални вибрации, като леки завихряния, преди да проникнат в нас и триумфално да заявим: „Това е моята мисъл”. Този почти мигновен процес на присвояване на вибрации става автоматично. Чрез своята среда и възпитание човекът е придобил веднъж завинаги навика да избира в универсалния ментал един определен, доста ограничен тип вибрации, към които има афинитет. До края на живота си той ще се включва на същата дължина на вълната – ще се върти и върти все в клетката си. Богатството на нашия речник, с което се ласкаем, ни създава илюзията за прогрес. Разбира се, ние променяме идеите си, но това не означава прогрес, това може да не е покачване на по-високо вибрационно състояние, а просто нов пирует в същата среда.“
– Сатпрем, „Шри Оробиндо или авантюрата на съзнанието“
Оставете коментар