„Имало два начина да се играе на сцената – по Станиславски и по Брехт. По Станиславски актьорът трябва да се слее с образа на героя си, да се превъплъти изцяло в него, забравяйки себе си. А по Брехт, точно обратното – да остане на дистанция и по скоро да имитира чувствата на героя, отколкото истински да ги чувства. Човърка ме въпросът кой е прав – първият или вторият, така или така?! Дали да „изгориш“ по Станиславски или да съхраниш центъра си и да ,,имитираш горене“ по Брехт…
Ние идваме във вече създадена матрица, в която сме сътворци. Не можем да изберем да участваме или не – наличността ни в системата вече е участие. Но можем да изберем как да участваме. И изборът не е Станиславски или Брехт. Само така изглежда. Изборът е със сърце или без сърце. Ако участваме без сърце животът постоянно ще ни вкарва в ситуации, които да предизвикват нашето сърце. И това са ситуациите, в които страхът ни побутва. Ако участваме със сърце ще трябва да опознаем Станиславски. Да забравим кои сме и откъде сме и да играем на живот и смърт. Когато стигнем до Брехт пак ще играем така – на живот и смърт. Но това вече ще е наш избор, наше решение. Ще помним кои сме и ще знаем, че нищо не е на живот и смърт, но ще го играем така сякаш е на живот и смърт. Пътят към Брехт минава през Станиславски и се състои в достигане на осъзнато, интелигентно, изпълнено с уважение взаимодействие между мъжа и жената вътре в нас.
ТАКА ЧЕ: Станиславски или Брехт? Хаос или структура? У дома или на улицата? В центъра или в периферията? А защо не и двете?“ – Росица Тончева; прочетете пълната й история: тук.
Медиацията е един от най-актуалните на времето ни начини, да станат и двете. Съзнателно олекотяващо и вдъхновяващо. И то, в спорна, деликатна, зациклила ситуация. Искате ли?!
Оставете коментар