Лъжиците…

„- Не мога да пробвам всичко, за което съм чул, че работи добре за някой друг. Аз не съм този друг. Аз съм си аз. Зрял човек съм. Познавам се достатъчно добре. Не искам отново да се предоверявам и да се наранявам с лъжи(ци)! Нали така?!

– Да.

– … И все пак, информация има много. Всичко се променя и развива. Има как да проуча какъв е този подход и какви резултати постига. Но как да знам със сигурност?

– А какво знаеш със сигурност?

– Това, което знам от личен опит и осъзнаване.

– Тогава, това привлича ли те да го опиташ? Наистина, звънти ли ти?…“

Един вярващ отишъл при пророк Илия.“- Какъв е адът и какъв е раят?“.

Илия не казал и дума, а мълчаливо тръгнал с питащия по сенчести улици към един дворец.

През масивна врата те влезли в голяма зала. Усетил смразяващата студенина на пода и във въздуха. Там се блъскали много хора, облечени в дрипи и окичени със скъпоценни камъни. В средата на залата горял открит огън, върху който клокочел казан с гореща супа. От вареното се разнасял аромат. Около казана се блъскали хора с изпити страни и хлътнали очи, като всеки се опитвал всячески да вземе своето. Но спътникът на пророк Илия се удивил на-вече на едно нещо – лъжиците, които държали хората в ръцете си, били големи и дълги колкото самите тях. Гладните бъркали лакомо. Всеки искал своята храна, но така и никой не можел да се нахрани. С огромно усилие вадели тежките лъжици от супата. Те били прекалено дълги и дори най-силният не можел да я поднесе към устата си. Най-хитрите успявали с надцакване и нагаждане да си осигурят оцеляването, но се изтощавали и изсъхвали от вечните усилия. А най-нахалните изгаряли ръцете и лицата си или разсипвали в прекаленото си усърдие супата върху раменете на своите съседи. Ругаейки, те се нахвърляли един срещу друг и се биели с лъжиците…

Пророк Илия хванал зяпналия си спътник за ръка и казал: „- Така изглежда адът.“

После влезли в друга зала с различна атмосфера. И тук били насядали много хора. В средата на помещението също клокочел казан с ароматна супа. Всеки от присъстващите държал в ръка същите като онези огромни лъжици, които Илия и неговият спътник били вече видели. Тук обаче, хората били сити и спокойни, а в уютната зала се долавял благ и радостен шепот и тих звук от потапящите се лъжици. Хората се усмихвали блажено, говорели си със светещи очи и си помагали – един потапял лъжицата и хранел друг. Дори се забавлявали с това като малки деца. Ако лъжицата му станела тежка – трети помагал, така че всеки можел спокойно да си хапне, колкото му е необходимо. А този, който се бил заситил – отстъпвал място на следващия…

Пророк Илия отпуснал ръката на спътника си: „- Така изглежда раят.“

– Аха! – казваме си. Точно така! А прилагаме ли този райски подход, когато е най-необходим – например, в неудобни ситуации?

Когато сме склонни да се втурваме с инерцията да знаем и преценяваме и тя ни води до зацикляне.

Когато гледаме само от своята, позната гледна точка и често я „бетонираме“ с тази на наш близък или на авторитет – „добронамерено услужлива“, „обективна, защото е мъдър човек“, „различна“(ама като нашата, а не от нея).

И някой ден ни хрумва: все пак, от какво се нуждаем ние лично и ситуацията, за да бъде развързана?!

Може би, и от една напълно неутрална гледна точка – отвъд кутията.