Струва си да се замислим и наблюдаваме…
„Първото и най-важно разстройство между родители и деца се образува като оплитане в посоките на даване и получаване (в нарушаване на естествената последователност). Родителите отдават – децата получават и връщат, предавайки полученото напред, на своите деца и света. Това е основен закон в семейните и системни констелации. Когато обаче, едно дете повярва, че може да дава като родител на своя родител (или един от родителите повярва, че му е позволено да получава от децата си като негови родители), тогава децата искат да дават само като родители и родителите да получават само като деца.
Този процес се нарича “Parentifizierung“(парентификация) – обръщането на естествената връзка между родители и деца или т.нар. „оплитане“.
Даването се обръща в посока, обратна на течението. Децата се опитват да помагат на родителите и родителите изискват от децата си, каквото само техните родители могат да изпълнят. С това поемане на чуждата отговорност, децата се поставят йерархично над родителите си, родителите се поставят под децата като жертви. Такива явления се случват незабележимо (често още в детството) и децата не могат да ги осъзнаят и да реагират здравословно. Още повече: в такава ситуация децата се чувстват важни, нужни, добри и – преди всичко – големи (преждевременно пораснали)!
Заедно с това обаче, и арогантни и гневни, като нормален бунт срещу такова оплитане с родителя.
Същевременно, с това те попадат в едно оплитане и една самонадеяност, за които по-късно сами ще се накажат. Една от изключително опасните последици се състои в това, че по-късно те ще се поставят над всеки (зрял) партньор и ще вярват, че могат да му помогнат. По този начин обаче, балансът и равнопоставеността между партньорите са нарушени и другият партньор бива превърнат в дете. А както знаем, за да има пълноценност в интимните ни взаимоотношения е изключително важно партньорите да са равнопоставени.
Зад едно такова обръщане на реда обикновено се крие някаква незадоволена нужда на родителя, над когото е „издигнато“ детето, защото самият той не е получавал (или не е могъл да получи) от собствените си родители. И започва несъзнателно да го иска, да го моли, да го копнее от своето дете. Ако например, не съм се чувствал видян и обгрижен в детството си, е твърде възможно да искам децата ми да се грижат за мен и да ме зачитат. (Включително, като се прегрижвам за тях и им служа, за да се застраховам, че ще получа абсолютно същото в замяна.)
Наблюдавайте кое е отношението, постъпките, поведението, които са най-важни за вас и най-често очаквате, изисквате от детето си? (За какво му се сърдите? Какво предизвиква вашата най-силна болка?)
И бъдете честни със себе си. Трудно, но важно осъзнаване е – онова, което не сме получили като дете от своите родители сме склонни да очакваме от детето си…“
Oткъс от книгата „KURSBUCH AUFSTELLUNGSARBEIT, Peter Orban, превод: E.K.Huber via psychotherapy.alle.bg, с няколко мои добавки в скоби
Ако желаете да погледнете на това оплитане от нова перспектива и в един, едновременно равностоен, прагматичен и различен, диалог – медиацията дава чудесна възможност за това.
Оставете коментар