
Нали съм ви споделяла колко полезна е, по мои наблюдения, медиацията при раздяла?!
Раздялата и загубата на близък са деликатни преживявания. Според статистиката, те са на първо място в списъка на психически-болезнените ситуации в човешкия живот. И при все това, има раздели, които са олекващи – съзнателни, опростяващи нещата, неспиращи потока на естественото, освобождаващи пътя напред и, наистина по взаимно съгласие. В този блог разказвам някои такива случаи от ежедневната си практика на медиатор.
Има обаче, и други раздели, които се случват тайно, дори от самите разделили се, без ясна външна проява. Както и такива, инициирани от единия, без приемане и покой на другия. В индивидуалните срещи по време на медиация, често ми се случва да партнирам на отделни личности да провидят и трансформират вътрешния си конфликт в раздялата, за да разрешат и външния, помежду им. И наскоро попаднах на един чудесен откъс от книга – предлагам го на вниманието ни за самопроверка:
„Кой иска да бъде до човек, който вече не те обича?
Аз не искам, ти също не искаш, навярно не искат и тези, които четат това в момента. Тогава преставам да опитвам да те пленя, да искам да те впримча. Разтварям ръце и те пускам да си тръгнеш. И понасям болката със съзнанието, че след като преживея скръбта, след като преработя болката, ще бъда свободен, за да мога да обичам отново.
„- Да, но кой ще ме обича…“
Е, значи те задържам не, защото много те обичам, а заради собствената си неувереност. Искам да си остана при удобството и спокойствието на това, което ‘имам’. Не искам да знам това, което предстои. Не звучи зле, но няма нищо общо с любовта.
Безброй двойки, които страдат поради тези причини, ми казват, че търпят това положение, защото не биха понесли болката от загубата, че си вгорчават живота, защото не биха издържали да преживеят шестмесечната болка, която би им причинила раздялата с другия. Почти всички предпочитаме да търсим начини да манипулираме поведението на другия, за да направи това, което ние желаем, вместо да извървим пътя на сълзите и след като оплачем загубата, да освободим място, за да се появи друг човек, чиито вкусове и принципи са по-сходни с нашите. Сякаш изпитваме по-голяма наслада да наложим властта си, отколкото да потърсим друг, който да иска това, което искам аз.
При един развод скръбта означава да научим, че загубата на една връзка може да доведе до по-значима среща по-късно.
Най-хубавото, което би могло да се случи в отношенията ми с моя скъп приятел, с брат ми, със сина ми, с партньора ми, е всеки да прави онова, което в действителност желае и после да се срещнем, за да споделим какво най-много е харесало на всеки от нас. За тази цел обаче, трябва да пуснем това, което държим. Трябва да престанем да се страхуваме от загубата… И да се изправим срещу нея. Вместо да твърдя, че задържам, защото много обичам другия. Лъжа.
Правя го, защото не съм се научил истински да пускам онова, което вече го няма; защото не съм осъзнал, че единственият път към израстването минава през преживяването на скръбта и историята на нашите загуби представлява пропуск за онова, което предстои.
Ако продължаваме да оплакваме онова, което вече го няма, няма да можем да се насладим на това, което имаме сега. Да се научим да се изправяме срещу необратимостта на загубата, означава да приемем да преживеем скръбта, да знаем, че миналото е минало и вече го няма или поне вече не е такова, каквото е било. Всъщност, нещата никога не са такива, каквито са били. Както казва Хераклит: „Никога не можем да влезем два пъти в една и съща река.“ Нито реката ще носи същата вода, нито аз ще съм същият човек. Това е една необходима загуба. Когато осъзнаем, че нещо е мъртво, че нещо е приключило, дошло е време да се освободим от него. Когато нещо е вече безполезно, когато вече е несъвместимо, когато не съществува, време е да го пуснем.
Ако истински те обичам, със сигурност няма да искам да те задържа. Ако истински те обичам, със сигурност няма да се опитвам да те впримча. Теб ли обичам или обичам удобството да си до мен? С теб, с човека, с личността ли съм свързан или с идеята, че вече съм те срещнал и не желая да търся никого другиго?
Признавам, че въпроса, който задавам на всички, си го задавам и на себе си. Ако утре се прибера у дома и съпругата ми съобщи след 26 години съвместен живот, че вече не ме обича… какво се случва? Първо изпитвам болка, тревога, тъга – и после още болка. А след това ме връхлитат съмненията. Питам се:
Искам ли да продължа да живея с човек, който не ме обича?
Аз.
Не ти. Аз искам ли да продължа.
Обичам я много. Достатъчно ли е? Мога ли да я обичам и заради двамата?
Истината е…, че не мога. Истината е, че историята е следната: понеже знам, че не мога да те принудя да ме обичаш, нито мога да те обичам заради двамата, тогава… те пускам да си тръгнеш.
Не те впримчвам, не се вкопчвам в теб, не те превръщам в пленница. Оставям те да си тръгнеш не, защото не ме е грижа за теб, а точно обратното: защото ме е грижа.
„- Но, Хорхе, има ситуации, в които двойката се бори за връзката, и след известно време на търкания двамата отново се преоткриват.“
Да, хиляди двойки е трябвало да се разделят преди да се преоткрият, а други са се разделяли и никога не са се срещали отново, както има и хиляди други, които никога не са се разделяли и с вгорчили живота си завинаги; съществуват какви ли не варианти.
Със сигурност обаче, краят на историята на една двойка не настъпва, когато единият от двамата успее да задържи в плен другия. Когато една двойка с проблеми отиде на консултация при терапевт, достатъчно е единият от двамата да чувства, че връзката е приключила, че вече не обича другия. Достатъчно е единият да заяви, че е изчерпал всички възможности, но резултат няма – това е достатъчно, за да стане ясно, че е почти невъзможно връзката им в този вид да бъде спасена. Ако има желание, ако се обичат, ако държат един на друг, ако вярват, че все нещо може да се направи, макар и да не знаят какво точно, проблемите могат да бъдат решени. Но, ако за единия от двамата връзката е приключила окончателно, тя е приключила и за двамата.
Поне при това качване на въртележката. Може би, при следващото ще спечелиш пръстена, възседнал същото конче, но при настоящото качване няма повече награди за раздаване.
И тогава трябва да кажеш на онзи, който обича:
Имам да ти съобщя една неприятна новина.
Съжалявам, свърши се.
„А сега какво?“
Не знам. Сигурно те боли. Но мога да ти гарантирам, че няма да умреш. Ако не се вкопчиш, няма да умреш. Ако не се опитваш да задържиш, няма да умреш. Освен, ако, както казах, вярваш, че ще умреш.
Един керван пътувал през пустинята. Когато слънцето залязло, керванът спрял. Момчето, което отговаряло за камилите, отишло при водача на кервана и му казало:
– Имаме проблем, камилите са 20, а юларите са 19, какво да правим?!
– Виж, отиди при камилата, която няма юлар и се престори, че я връзваш. Ще повярва, че е завързана и ще стои мирна.
С известен скептицизъм момчето отишло при камилата и се престорило, че я връзва. Тя наистина останала на мястото си, все едно била вързана.
На следващата сутрин, когато се събудили, керванът продължил пътя си. Всичките камили се отправили на път, с изключение на една, която останала на мястото си.
– Шефе, една камила не следва кервана.
– Да не е онази, която вчера не завърза, защото нямаше юлар?
– Да. Откъде знаеш?
– Няма значение. Отиди при нея и се престори, че я развързваш, защото в противен случай ще си мисли, че е завързана, а докато мисли така, няма да тръгне.
– из книгата на Хорхе Букай, ‘Пътят на сълзите’
Някои отговори на практически въпроси за медиацията при раздяла







Оставете коментар