За гордостта ме покани да поговорим милата ми, еко-лека, Калина Стефанова.
„Казват, че „човек има двама основни врагове в живота си – Страхът и Гордостта. На първото ни учат майките, на второто бащите.“ За добро е тръгнало, а до къде стигаме… За гордостта и нейното опитомяване, през осъзнаване, в заедност и откритост, през опита на Медиацията и скъпата ми Katina Klyavkova, на 19 ноември, сряда, между 14 и 15 ч. по FM+. Хайде да сваляме стени и строим мостове…”- Калина Стефанова
За предпочитащите да слушат, ето аудио-записа.
А тук можете да прочетете разговора ни…
Започнахме с кратко ехо от изминалата Седмица на медиацията и защо е ценно да знаем разликата между медиАция и медиТация? За да знаем с какво точно, нещо полезно може да ни е полезно. Медиацията не може да ни боядиса косата, например. Тя може да ни помогне като имаме спор, вместо да воюваме, да се срещнем в една градивна и неутрална атмосфера и да си го разрешим партньорски.
Калина: Днешната ни тема е Гордостта. Любопитна тема. И на мен ми хареса тази мисъл, че: „На страх ни учат майките, на гордост – бащите.“ И после цял живот трябва да се справяме с едното и с другото. Те за добро са го правили хората, ама… Какви са корените на гордостта, по твои наблюдения?
Катина: Да, интересна мисъл е тази. Според мен, майките и бащите ни показват и подсказват с поведението си що е гордост. Рядко съм забелязвала майки и бащи да говорят с децата си специално за това що е да си горд и що е да си горделив. Сигурно и това се случва. Но пък да показват – умеят често.
Майките са тези, които залагат в нас любовта. И, ако тази любов не е заложена спокойно и стабилно, празнината се запълва от страх. Бащите пък, от друга страна, ни показват контрола и как можем да държим нещата в свои ръце, индивидуално. И тогава се гордеем със себе си и се гордеем от това, че сме живи и, че живеем собствения си живот и правим добри неща. Но, когато този контрол се превърне в свръх-контрол или пък, когато се натрупа много страх, гордостта става горделивост. (И неслучайно в повечето духовни учения се работи с „гордостта” като едно от смущаващите чувства, както ги наричат в будизма, наред с гнева.)
В този смисъл, корените на понятието за гордост са като една монета с поне две страни. От едната е полезното – да се гордееш с това, че си жив и си точно тук, че си българин или пък с теб – „моята прекрасна приятелка”, „дъщеря” и така нататък…
Калина: Тоест, гордостта е начин да се направи добра оценка за някакво постижение – мое или на другите. И понякога това е свързано с нещо, което някой преди теб е направил, но ти да речем, си от тази страна, от този род, от това семейство. И това може да те води напред.
Катина: Точно така, има гордост, която може да ти помага, да те води напред, когато имаш нужда от сила в корените ти. И в това няма лошо.
Калина: Със сигурност.
Катина: Това е нещо, върху което стъпваме, за да продължим напред. Другата страна на тази монета обаче, е свързана с горделивостта. Аз правя разлика между гордост и горделивост.
Калина: То и затова има различни думи.
Катина: Да, сигурно. Различни и с еднакъв корен. И става дума, според мен, за това, че можеш да прекалиш в контрола си, в желанието си да си възприеман като най-добрия, в гордостта си спрямо себе си и тя да се превърне в надменност.
Калина: Прекрасно е, че спомена думата надменност. Защото, ако аз усещам някаква вреда от гордостта, то е в това толкова да си се отделил от нещата тук и сега, толкова да си над тях, че вече си минал в позиция на надменност и в некомуникативност също.
Слушахме една песен, в която не знам дали сте се заслушвали, но общо взето човекът казва: „Пази се и откривай себе си, защото Холивуд е мъртъв.” Иначе казано, драмата, театърът, киното, нека да останат в сферата на изкуството да правим изкуство. Изкуството обаче, да правим живот, е нещо по-различно. С Катина Клявкова, медиатор и наш приятел, коментираме гордостта.
Ти в себе си кога откри гордостта, в твоя живот? И във всеки човек ли, всъщност, я има?
Катина: Не знам, всеки да каже за себе си 🙂 Аз… аз се срещнах с гордостта си, когато срещнах човек, когото обичам много, много, колкото себе си и съвсем съзнателно. И тогава, в това рафиниране на любовта преминах и през предизвикателство с гордостта – да открия разликата между гордостта и достойнството. Моето лично достойнство понякога, в катаклизмите на живота и в ситуации на спор, в които ошлайфаме взаимно „страните на диамантите си“, съм предизвикана да запазя границите си, така че сама да уважавам себе си. Да запазя достойнството си според ценностите си на човешка личност. И, когато това е в противоречие с поведението и избора на човека отсреща, тогава е необходимо да избера.
Калина: И какво правиш? Изправяш се…
Катина: Изправям се и казвам: аз те обичам, много те обичам, колкото себе си. Но, ако трябва да избера между мен и теб, избирам мен.
Калина: Виж, нещо, което много ми харесва е, че въведохме и думата граници. Ние сме говорили за това и друг път. Обаче, в крайна сметка има някакви граници, които… ето, ако щеш сега и събитията по света – наистина не ми се иска такива неща да стават. То, голямата задача идва, когато не сме си решили много пъти малките задачки. Та затова говорим – тръгваме винаги от себе си. И винаги има някакви граници, които са нужни да съществуват. И, ако те бъдат нарушени и бъде нарушено някакво споразумение, тогава си казваме: „Бъди горд и защити!”…
Катина: Да… Това е едно такова несъзнателно „социално моделче”, което е заложено доста добре в нас през родители и култура. Много често казват: „Бъди мъж!”, „Нямаш ли гордост?”, „Каква жена си?!” и така нататък. Добре, това е чудесно – бъди. Бъди. Въпросът е: дали това наистина ти върши работа?
Калина: Ето за това искам да поговорим – кога не ти трябва да бъдеш горд. Но ти предлагам, така, както си поехме заедно дъх, сега да запеем една песен заедно с Риана…
Калина: И така, днес сме с Катина Клявкова и отдавна направихме разлика между медиация и медитация. Въпреки, че и медитацията носи мир. И това е един друг начин. 🙂 Но сега говорим за гордостта. Нека да поговорим за практичната страна. Стигнахме дотам кога гордостта все пак трябва да бъде смирена, да я наблюдаваме, че вече ни пречи?…
Катина: Ами като се наблюдаваме 🙂
Калина: :)) „Ама толкова съм хубава като се погледна! – такава една горда, вдигнала високо брадичка, с високо вирнат нос…“
Катина: Високо вирнатият нос си има своите последствия. И ние ги знаем още от деца. То може да е много красиво, забавно, привлича много погледи и това е хубаво.
Калина: И в много филми го виждаме. Аз помня дъщеря ми като малка много обичаше да играе ролята на една героиня, която си беше харесала – тя ходеше с вирнат нос непрекъснато. И аз се смеех и й казвах: ще се удариш във вратата.
Катина: И удари ли се?
Калина: Не, ама се спъна, да ти кажа честно. Спъна се и разбра.
Катина: Значи, има си последствия… Лошо няма, в дадено поведение само по себе си. Въпросът е да приемем неговите последствия. Ако последствията не ни харесат, какво? – значи трябва да сменим поведението. И как става това? – поне при мен, наблюдавам се. Затова толкова много обичам Наблюдателя. Така наричам тази част от себе си, която дори сега, докато си говорим с теб, наблюдава Катина – точно какво прави с тялото си, как избира да седне, как диша… И тогава разбирам дали това да правя дадено нещо ми върши работа или не.
Защото тялото и вътрешните ми чувства, много добре ми показват, много ясно, дали нещо е вредно или полезно за мен.
Калина: Чакай, чакай… искаш да кажеш, че както, примерно, ако съм седнала неудобно и започне да ме боли гърба, аз се изправям, т.е. имам вече рефлекса за това самонаблюдение, по същия начин и с гордостта има някакъв момент, в който си казваш: ама аз, всъщност не се чувствам добре така, започва да ме боли…
Катина: Точно така, много добре го каза.
Калина: Тоест, ние бихме могли да разберем кога гордостта ни пречи.
Катина: Да, много лесно бихме могли, стига наистина да се наблюдаваме. И, когато установим, че гордостта ни пречи, съвсем спокойно можем да я променим с нещо друго.
Калина: Ти сега, си имала много ситуации на спорове. Имало ли е случаи, в които да излиза прекалената гордост като пречка хората да си изкажат болката и истината?
Катина: О, много са такива. Ако трябва да кажа в проценти, вероятно в 70-80 процента от случаите прекалената гордост е тази…
Калина: Ах, този горд български народ! 🙂
Катина: Да, приятно е да сме горди, че сме българи, че сме достойни хора. Но, знаеш ли колко често става така, че хората се отказват от неща, които са им истински важни, заради горделивостта си?
Калина: Защото веднъж си рекъл, че ще бъде така.
Катина: Да. Или пък някой друг ти е казал, че така не е гордо, че ти трябва да бъдеш такъв и такъв. Или път трети ти е казал, че нещата трябва да се случат по определен начин, защото истинската любов изглежда еди как си. Или пък истинската сделка, договор. Колко често, според теб и вас, адвокатите на две страни, ги призовават да зарежат всякаква излишна гордост и ненужните си права и да заложат на тези свои права, които в момента са най-важни за тях?
Калина: Аз не знам, не общувам много с адвокати 🙂 Но след малко ти предлагам да поговорим как реално в медиация, човек може да си види гордостта, която му пречи и може ли наистина да се преодолее това нещо в заедност, в общуване?
Радио FM+, винаги най-добрата музика. И след песента на „Aha“ сме на тема: Ахааа, гордостта! Гордостта, която помага, обаче и пречи. Говорим с Катина за ситуации в медиацията, когато наистина гордостта излиза на преден план като проблем да се премине през някакъв спор и да се намери решение. Кажи ми, ти си подготвила няколко, а аз така и не можах по време на песента да си избера…
Катина: Имам такива случаи на конфликт между двама братя, между три сестри, между мъж и жена в двойка, между баща и син… Случаите са разнообразни.
Калина: Интересно ми е баща и син, защото някак като че ли по мъжка линия върви и се предава това и в един момент се случват сблъсъци.
Катина: Да, границите, за които говорихме, че са много важни и, с които преценяваме докъде е вредна и полезна гордостта, се залагат от мъжкото в нас и от бащите ни.
Калина: Разкажи ми за този случай.
Катина: Става дума за баща и син, които не са се виждали отдавна. Синът е на 13 години. Бащата е разведен с майката преди доста време със сравнително тежък развод. И идват при мен, защото не могат да уговорят добър според всички им режим на лични отношения между бащата и сина. Тоест, те имат някакъв постановен от съда режим как и кога бащата да се вижда очи в очи с детето, но този режим не се спазва реално. Плюс това детето е пораснало и неговата лична воля и избор са доста силно заявени. И второ, помежду им съществува една история от разминавания, която е разрушила изцяло доверието им един към друг. И вследствие на това, въпреки наличното съдебно решение, въпреки, че майката не пречи, а дори помага с идеи и подтикване на бащата и детето за това да се виждат и да градят връзка помежду си…
Калина: А кой те потърси, много ми е интересно?
Катина: Майката и синът. Бяха чували, че имам подобни успешни случаи и просто търсеха някакво истинско решение. Съзнаваха, че такива отношения стресират ежедневието им. Защото нали се сещате, че въпреки, че не се получава естествено общуване между бащата и сина, все пак бащата идва на определената от съда дата и иска да си вземе сина. И се случва така, че понякога бащата изчезва за по няколко месеца и после се появява внезапно и казва: „Днес го искам!”
Калина: Това знаете ли защо е така? – защото бащата не е длъжен, но има право.
Катина: Така е. И може би, би трябвало, ако не законов, да има морален дълг към детето, но това всеки го знае за себе си.
Но да се върна на ключето в тези взаимоотношения. Когато бащата и сина се виждат лице в лице, не само, че нямат нормално общуване и доверие, но и двамата се тросват като инатливи малки деца. И майката стои между тях и като „в небрано лозе” се опитва да подпомогне, но не се получава. Бащата я обвинява, че е наговорила сина си, щом така се държи. Синът пък иска да бъде уважен неговият глас, сърди се на майка си и отказва да говори с баща си. Или най-много му казва, че му няма доверие, защото „само ме разочароваш, не изпълняваш обещанията си, не се държиш като мой баща”. И все по-далечни и по-далечни стават. А синът расте, пропускат се ценни мигове и за него и за бащата.
Калина: И какво се случва, някой от тях осъзна ли гордостта, откъде изскочи тя?
Катина: Тя изскочи след като говорих и с двама им (и с трима им) поотделно. Така, че всеки от тях да може да каже какво му е важно точно сега. В медиацията ние не се занимаваме с това какво трябва и е длъжен някой да направи, нито пък с това кой е виновен.
Калина: Не се търси справедливост в смисъла на „правилно”?
Катина: Да, защото, в крайна сметка, ако всичко е само „правилно и по план”, е добре да си зададем въпроса: ама хубаво ли ни е да е правилно и по план?
В медиацията „разравяме”, в хубавия смисъл на думата, в рохката земя – там, където са корените на личните нужди на човека. И така бащата разбра и каза, че има огромна необходимост от време насаме със сина си, но време, в което да помълчат. Не да говорят, а да помълчат заедно, забележи. Защото той се чувства неудобно веднага и бързо да започне някакъв разговор, да „направи интересно”. Забележете какви ключови неща има, които иначе човек може и да не се сети да сподели.
Калина: С Катина Клявкова, медиатор, коментираме що за чудо е гордостта. Гордостта, която ни помага, когато сме паднали и да се изправим с това усещане. Но, когато ни пречи, се налага наистина да се самонаблюдаваме. Ако не успеем сами, слава Богу има и медиация. Това е един от начините да се огледаме и да открием сговора с другите. И да довършим случая, който ни разказваш.
Катина: И така, оказа се, че под гордостта на бащата има няколко дълбоки нужди. Има я например, нужда да помълчат заедно. Много интересна, защото никой не я беше допуснал преди това, нито пък той си беше казал.
Калина: То звучи странно. И на мен ми звучи странно, сигурно и на хората, които го чуват.
Катина: Да, странно, но нужда. Ключова нужда, която, на практика, след като бъде заявена свободно и спокойно, дори самият човек се учудва, че я има. И това е точно тази атмосфера, в която можем да откриваме себе си без да се страхуваме, че някой ще ни нарани. Синът, от своя страна сподели, че се чувства изключително обиден, за това, че баща му обещава и не изпълнява обещанията си, че го е излагал пред неговите съученици. И изобщо, много натрупани неща, които са засегнали човешкото му достойнство. И така си поговорихме и с двама им – и заедно и поотделно: точно за какво се инатят?
Калина: Сетих се за филма „Да обичаш на инат”!
Катина: Ах, да. Прекрасен филм, наистина. И аз го обичам. Да, за какво се инатим, всъщност? Да стане на нашето или, защото се нуждаем да кажем на другия, че го обичаме, да чуем, че сме обичани?
Калина: Всъщност, може да искам да бъда с другия, но не съм му дал начин, по който можем да бъдем. Или не сме го открили…
Катина: Да. Ако искаме да стане „само по нашия начин” и търсим само хора, с които може да стане „само по нашия начин”… къде тогава е наслаждението ни от живота?!
Калина: Ах, ние няма да можем да кажем всичко за гордостта. Но аз много ти благодаря за този случай, който ни разказа набързо. Тук има една дълбочина, в която не можем в момента да навлезем.
Но знаеш ли, аз обичам да докосвам със своите емоции, емоциите на хората, затова ми се иска да кажа две три-изречения за това, което си говорихме с теб преди малко – че човек не трябва да оставя някой да си отиде или пък да се разболееш жизненоважно и чак тогава да се смириш. Да разбереш, че гордостта по-скоро е пречела, отколкото е помагала.
Катина: Да. Прекалената гордост е свръх-контрол, студенина, сухота, която ни вцепенява и заслепява.
Калина: Какво губиш, ако не оставиш встрани гордостта си?
Катина: Можеш да губиш свободата си да си себе си докрай, да дишаш спокойно. Можеш да губиш това да чуеш наистина какво има и иска да ти даде другият. Какво печелиш като стоиш в гордост, май всъщност е въпросът?
Калина: Аз, да ти кажа, съм малко реактивна към гордостта, защото от гордост толкова войни се водят, толкова жертви падат, че… ама хайде!
Катина: Ти знаеш ли колко хора, които идват в медиация, вече са на 60-70 годишна възраст, когато се усещат за ненужната си гордост?…
Калина: Това сигурно е свързано и с възрастта обаче.
Катина: Как, според теб?
Калина: Като че ли, по-младите повече влизат в такива образи.
Катина: Да де, като те поочука живота от всички страни, по-лесно се смиряваш. Обаче, хайде да си зададем въпроса: искам ли да оставя половината или целият ми живот да изтече, докато сме стиснати и като се сдържаме да покажем и изживеем докрай чувствата си? Може ли да има нещо по-важно от това „да стане по моя начин”?
Калина: Контролът, да. За контрола говорихме още в самото начало днес.
Катина: И знаеш ли, много малко неща са наистина важни, много малко.
Калина: Ей, помниш ли, веднъж си говорихме с теб: Какво ни е важно? Да имаме въздух да дишаме!
Хубаво е да си спомняме такива ситуации и е ключово да знаем, че часовникът си тиктака, не само, защото остава минутка до, дето се казва до след малко да ви кажем „чао”. А, защото ей така се изнизва човешкият живот и толкова истини могат да останат неизговорени заради това, че си стиснал зъби, погледнал си на другата страна и си голямата работа.
Катина, много ти благодаря, че беше при нас днес. Колкото можахме, дадохме, другият път още 🙂
Калина и приятели на „Еко и Леко“ по Radio FM+, обичам ви и благодаря! ♥
Оставете коментар