Това искам и аз. А не онова, изискващото „най-добро“, от отживелите вече модели, за което става дума в това Писмо 19. А вие, какво искате?
„Клаудия, …
От колко време не съм ти писал!
Нямах желание…
Отказвам да ти пиша, когато нямам желание!
Почти винаги мога да избирам между количество и качество. Мисля, че количеството е свързано с усилието.
Когато опитвам, когато се старая, когато се насилвам, когато се задължавам, когато си налагам…
Тогава ти давам повече, може би много повече,
но не ти давам най-доброто.
Най-доброто от мен, най-прекрасното от мен, най-съзидателното от мен…
Него искам да ти дам, защото се ражда без усилие.
Защото качеството е свързано с желанието.
В резултат на някакво недоразумение във възпитанието ни сме повярвали, че количеството ще се превърне в качество.
Понякога, когато ни обземе неудовлетворение, изискваме повече, докато истината е, че искаме по-доброто. Не осъзнаваме, че колкото и да искаме, другият не може да ни даде нещо по-добро. Може само да ни даде нещо повече.
Когато съм в едно от глупавите си настроения, изисквам да ми обръщаш повече внимание, да се занимаваш повече с мен, да ми даваш повече, да ми отделяш повече време, да ме обичаш повече… Да ме обичаш повече! Сякаш това – да ме обичаш повече – зависи от теб?!
С две думи, когато съм в глупаво настроение, изисквам.
Има два начина да изискваме: единият е открит и най-малкото, притежава предимството на откровеността. Другият е неявен и подмолен.
Нито единият, нито другият имат нещо общо с искането.
Когато искам, аз изразявам ясно желанието си и ти позволявам да отговориш с „да“ или „не“; с искането си ти давам възможност за избор.
За разлика от него, изискването не приема „не“ за отговор. Ти трябва да направиш това, което искам, или това, което се полага да направиш.
Вътре в мен вече съм решил (?), че трябва да се съгласиш.
Най-жестокият, най-враждебният начин да изисквам е, когато дори не ти казвам какво искам. В този случай очакването ми е да положиш титанично усилие заради мен.
Най-напред трябва да отгатнеш какво очаквам, а след това, разбира се, да ми го дадеш. Изискването ми е прикрито – само ти загатвам очакването си, но то се стоварва върху теб с цялата си тежест.
Ако отгатнеш, аз великодушно ще приема това, което ти сама си решила да ми дадеш. Ако ли пък не познаеш, на драго сърце се сдобивам с готов упрек и вечния повод да ти натяквам: „Можеше да се досетиш“.
Да се научим да искаме, е едно от големите предизвикателства в процеса на превръщането ни в личности.
Не всеки умее да иска. Познавам хора, които никога не са искали нищо, или по-точно, които никога не са могли да поискат нещо. Те вярват, че когато искаме, се оставяме на милостта на другия. Не могат да приемат, че не са си самодостатъчни. Страхуват се от собствените си слабости и изпадат в ужас при мисълта, че могат да се окажат в положение на зависимост.
Много от тях се гордеят с това, че не искат нищо от никого. Но, ако се поровиш малко в личната им история, в обичайното им поведение, в отношенията им с най-близките, непременно ще откриеш скрити изисквания, а под тях – още повече изисквания.
И, в този ред на мисли, ако ме принуждаваш да избирам между теб и мен, ще избера себе си.
Най-доброто от мен, което мога да ти дам,
е това, което искам да ти дам.
Най-доброто от теб, което можеш да ми дадеш,
е това, което искаш да ми дадеш.
Не искам нещо повече.
Искам най-доброто.“
(Х. Букай, източник)
В отворената среда на медиацията става дума за това: какво всяка личност наистина иска и как могат да се напаснат, съчетаят тези искания по най-добрия начин, точно сега.
~ Когато съм настоятелна, не е, за да направиш нещо, което аз искам.
Намерението ми е да разбера какво ти искаш – за това, което касае взаимоотношенията ни, а не само мен.
Но понякога, някой от нас може да не знае точно какво иска в момента.
И тогава – уча се, че вместо да настоявам, мога да помогна да разбереш.
А ти също да ми помогнеш да разбера.
Това обаче, може да стане само, ако и двамата го искаме и изберем. ~
Оставете коментар