Преди няколко години двама родители с две малки деца и с ниво на напрежение и непоносимост помежду си 10 от 10 (според тях), ме потърсиха за медиация.
Единият чул случайно от познат преди да тръгнат по стандартния съдебен ред. Бяха ходили и на семейна терапия.
Преминахме през първия етап на медиацията нелесно, но успешно.
На втория етап, единият родител се отказа, очевидно поради усилията, които стана ясно, че е необходимо да положи и той в работа върху себе си и за мирната комуникация с другия родител – в името на дефинирания от самите тях най-добър интерес на децата им. Държеше да търси вина, да държи другия на всяка цена, да отмъсти, да стане на неговото.
Избраха да тръгнат по съдебен път. Поне да станело „ясно кой е крив и виновен“, да се „приключело веднъж завинаги“, да имало „установени правила“, „влязла в сила присъда и възмездие“. Само от мен бяха чували „идолохулството“, че приключване не става в съда, а точно обратното.
И сега, 10 години по-късно сами определят, че са по-надолу и още по-назад от където бяха (дълга история… преминаха, не просто през стрес, а през какви ли не мъчения, отчуждаване и отвличане), но вече и изтощени и срамуващи се пред децата си от войната си.
Днес тези хора са „втасали“… Готови са, омаломощено готови да си дадат нов шанс. Този път заради себе си. И дори ще допуснат децата да ги подкрепят.
Може да е тъжно, но е човешко.
И надявам се, е събуждащо.
Няма нищо фатално, защото всеки има свой ритъм и непрестанен път на развитие в надскачане на егото. Всеки има свой цар Избор във всеки един момент… и все някога узрява готовност да стане най-доброто за всички включени, готовност за медиация.
Оставете коментар